Крес

Но Скарлет не искаше да мълчи. Беше ясно, че ще я убият. Не беше толкова наивна, че да не види как смъртта настъпваше към нея от всички страни. Та нали по пода на тронната зала имаше кървави петна, които стигаха чак до другата стена срещу трона на кралицата. А на мястото на стената зееше отворен огромен прозорец и от него навън се подаваше перваз, който не водеше никъде.

А те се намираха доста нависоко — поне три или четири етажа. Скарлет нямаше представа какво имаше отвъд перваза, но си помисли, че оттам лесно можеха да изхвърлят телата.

— По-добре отговори на въпроса — Сибил я беше сграбчила за брадичката.

Скарлет стисна зъби. Да, тя щеше да им отговори. Че кога друг път щеше да има такава публика?

Когато Сибил я пусна, тя отново погледна към кралицата.

— Тръгнах със Синдер в нощта, когато вашите специални войници нападнаха Земята — каза тя с дрезгав, но силен глас. — Същата нощ, в която убихте и баба ми.

Кралица Левана не реагира.

— Вие сигурно не знаете коя беше баба ми. Коя съм аз.

— Това има ли отношение към делото? — попита Сибил раздразнено, задето Скарлет беше повела разпита в друга посока.

— О, да, има, и то значително.

Левана отегчено си подпря лицето върху юмрука си.

— Баба ми се казваше Мишел Беноа.

Никаква реакция.

— Двадесет и осем години тя била пилот в европейската армия. Веднъж пилотирала мисия за дипломатически разговори тук на Луна и затова получила медал.

Леко присвиване на очите.

— Години след това един мъж, с когото се запознала на Луна, се появил на прага й с много интересен пакет. Малко момиче… почти мъртво, но не съвсем.

Свиване на устните.

— Години наред баба ми укривала момичето, грижела се, за да оцелее, и накрая плати с живота си за това. В същата нощ аз взех страната на Лин Синдер. В същата нощ аз взех страната на истинската кралица на…

Езикът й замръзна, челюстта и гърлото й се покриха с лед.

Но устните й успяха да се огънат в доволна усмивка. Беше казала повече, отколкото смяташе, че Левана ще й позволи, а яростта в очите на кралицата си заслужаваше усилието.

Свидетелите леко зашумоляха, но никой не се осмели да се обади, докато всички се споглеждаха смутени в залата.

Сибил Мира беше пребледняла. Тя премести погледа си от Скарлет към кралицата.

— Прощавайте за този изблик на затворничката, кралице моя. Бихте ли желали да продължа разпита насаме?

— Няма да е необходимо. — Гласът на кралица Левана беше мелодичен и спокоен, сякаш думите на Скарлет ни най-малко не я бяха разтревожили, но Скарлет знаеше, че това е уловка. Бе видяла как в очите на кралицата блесна убийствена искра. — Моля те, продължи с въпросите, Сибил. Но тъй като тази вечер трябва да отпътуваме за Земята, а никак не ми се иска да отлагам заминаването, може би на пленничката ще й се отрази добре малко стимулиране, за да не се отклонява от въпросите, които ни интересуват.

— Съгласна съм с вас, Ваше Величество. — Сибил кимна към един от стражите до вратата. След малко в тронната зала беше докарана платформа на колела и публиката се оживи.

Скарлет преглътна.

Върху платформата имаше огромен дръвник от абаносово дърво, сложно изваян с множество хора, проснати пред мъж в дълга, развята мантия, който носеше вместо корона полумесец. Отгоре на дръвника, сред стотиците разграфени полета, стоеше сребърна секира.

Двама стражи вдигнаха грубо Скарлет на крака и я завлякоха на платформата. Скарлет въздъхна бавно, изправи брадичка и се помъчи да заглуши надигащия се страх.

— Кажи ми — поде Сибил, като мина зад нея, — къде се намира Лин Синдер в момента?

— Не знам — Скарлет гледаше кралицата право в очите.

След миг собствената й ръка я предаде, протегна се напред и обви сребърната дръжка. Гърлото й се стегна.

— Къде е Лин Синдер?

— Не. Знам. — Процеди Скарлет през зъби.

Ръката й отскубна острието от абаноса.

— Все трябва да сте обсъждали къде ще кацнете в критичен момент. Някъде на сигурно място, където да се скриете, ако това се наложи. Кажи ми. Поразсъждавай малко, щом трябва. Къде би отишла Синдер?

— Нямам никаква представа.

Другата ръка на Скарлет се стовари върху дънера и пръстите й се разпериха върху черното дърво. Тя ахна с отворена уста от собствените си неочаквани движения и най-сетне откъсна очи от кралицата, за да погледне изменническата си ръка.

— Тогава, ето ти един по-лесен въпрос.

Скарлет подскочи. Сибил се намираше точно зад гърба й и шепнеше в ухото й.

— Кой пръст ти е най-малко скъп?

Скарлет стисна очи. Опита се да избистри мислите си, да разсъди логично. Опита се да не се плаши.

— Аз бях единственият им пилот — каза тя. — Никой от тях не знае как се управлява кораб. Ако са се опитали да се върнат на Земята, сигурно са се разбили.

Стъпките на Сибил се отдалечиха, но ръката на Скарлет остана разпъната върха дънера, а секирата все така висеше във въздуха.

— Моят страж беше изкусен пилот и когато аз напуснах кораба, беше съвсем жив. Допускам, че Лин Синдер е манипулирала съзнанието му и той е пилотирал кораба им. — Сибил спря на такова място, че Скарлет отново можеше да я вижда. — В такъв случай, къде го е накарала да ги отведе?