Крес

— Ето това означава да нямаш избор — поде жената — и собственото ти тяло да се използва срещу теб. Да знаеш, че мозъкът ти е станал предател. Дойдохме на Земята, за да избягаме от тези неща, но всички сме изгубени, ако Левана постигне своето. Вижте, аз не знам дали това младо момиче ще може да спре кралицата, но то е единственото, на което си струва да се вярва в този час, затова ние това и ще сторим — ще му повярваме.

Ненадейно Синдер извика и болка взриви черепа й. Контролът й върху Вълка и жената от армията се скъса. Коленете й се огънаха, но една ръка неочаквано я хвана през кръста и я задържа.

Като се задъхваше от психическото напрежение, тя погледна нагоре към лицето на Вълка. Очите му пак бяха станали яркозелени. Нормални.

— Вълк…

Вълка откъсна погледа си от нея — някакъв пистолет беше изтракал. Синдер подскочи. Жената, която беше под властта й, оглеждаше със зинала уста бойните си другари и трепереше. Не знаеше накъде да погледне. Не знаеше какво да направи. Тя уплашено вдигна ръце и се предаде.

Почервенял от гняв, мъжът с портскрийна свали усилвателя. Погледна Синдер в лицето — очите му бяха пълни с омраза. Той хвърли портскрийна си на земята.

Трън завъртя главата си ту на едната, ту на другата страна.

— Хм, ще може ли някой да ми обясни…

— После — каза Синдер и се отпусна върху Вълка. — Ставайте. Време е да тръгваме.

— По този въпрос няма да споря — съгласи се Трън и заедно с другите се изправи на крака. — Някой от вас няма ли да може да ми вземе и дроида? През какво ли не минах, за да я спечеля, а…

— Трън!

Те се запровираха през множеството, а Синдер се усещаше замаяна, чувстваше се слаба. Сякаш вървяха през лабиринт от каменни скулптури — каменни скулптури, които държаха големи пушки и ги следяха с очи, додето вътре в себе си се гърчеха от ярост и недоверие. Синдер се помъчи да срещне погледите на хората от града, но мнозина от тях бяха стиснали здраво очи и се тресяха, поддържайки концентрацията си. Те нямаше да могат вечно да държат войниците.

Само явните земляни срещнаха погледа й и кимнаха с уплашени, мимолетни усмивки. Те не се страхуваха от своите лунни съседи, помисли си Синдер, а от онова, което би се случило, ако Левана завладееше Земята. От онова, което би се случило, ако лунитяните управляваха всичко. От онова, което би се случило, ако Синдер се провалеше.

Хиацинт грабна дроида за китката и я повлече с тях.

— Онази жена беше права — рече Вълка, когато се отдалечиха от тълпата и Рампион — тяхната свобода — се надигна от улицата пред тях. — Няма нищо по-лошо от това собственото ти тяло да се използва срещу теб.

Синдер се препъна, но Вълка я улови, подкрепя я още няколко крачки, додето тя отново стъпи здраво на краката си.

— Съжалявам, Вълк. Но трябваше да го направя. Не можех да те оставя там.

— Знам. Разбирам. — Той протегна ръка и взе едната торба от ръката на доктора, за да го облекчи, докато бързаха напред към кораба. — Но това не променя факта, че нито един човек не бива да притежава такава сила.

Глава четиридесет и втора

Лунното момче едва ли имаше повече от осем години, но удадеше ли й се шанс, Скарлет знаеше със сигурност, че би му извила вратлето като на пиле. Това беше най-ужасното дете, което някога се беше раждало. Тя все си мислеше, че ако всичките деца на лунитяните бяха като това, цялото им общество е обречено на гибел и най-добре беше Синдер да ги остави сами да се избият един друг.

Скарлет не знаеше как точно се бе оказала собственост на достопочтения Анотел, съпругата му и малкото чудовище, което бяха отгледали. Може би семейството беше протежирано от короната, а може и да я бяха купили, както на Земята семействата си купуваха нов андроид. Но каквато и да беше истината, вече седем дни Скарлет беше новата играчка. Новият домашен любимец. Новото опитно зайче.

Защото, на осем години младият господар Чарлсън се учеше да контролира лунната си дарба. Явно беше страшно забавно да се упражняваш върху землянин, а господарят Чарлсън имаше отблъскващо чувство за хумор.

Нашийникът на врата на Скарлет беше вързан с верига за една халка на пода. Държаха я в нещо, което според нея беше стаята за игра на момчето. Едната стена беше заета от огромен нетскрийн, а в ъглите, далеч от Скарлет, бяха захвърлени безброй машини за създаване на виртуални реалности и спортни машини.

Часовете за упражнения на момчето бяха агония. Откакто Скарлет беше дошла в къщата на Анотел, дългокраки паяци бяха пълзели нагоре по носа й. Змии, дълги колкото ръцете й, бяха влезли с гърчене през пъпа й, за да увият телата си около гръбначния й стълб. Стоножки бяха се заровили в ушните й канали, бяха обходили вътрешността на черепа й, а после бяха излезли на езика й.

Скарлет пищя. Мята се. В усилието си да се отърве от нарушителите, тя раздра с нокти стомаха си и духа носа си, докато от него не потече кръв.

А през цялото време господарят Чарлсън се бе смял, смял, смял.