Крес

Когато отново се увери, че никой не ги гледа, Ико се шмугна в близкия коридор. Андроидът я последва като дресирано кутре. Ико я отведе два коридора по-надолу, като се ослушваше за гласове и стъпки, но установи, че тези места, които рядко се използваха, бяха пусти сега. Както и очакваше, всички хора от персонала подготвяха церемонията и приема и много вероятно точно в този момент измерваха разстоянието между чиниите и лъжиците за супата.

Когато стигнаха до стаята на чистачите, Ико вкара вътре дроида.

— Искам да знаеш, че нямам нищо против теб — каза тя като встъпление. — Разбирам, че нямаше вина, задето програмистът ти е бил с такова бедно въображение.

Дроидът я гледаше с празен поглед.

— В някой друг живот можехме да бъдем сестри и ми се струва, че това е важно да се отбележи.

Празен поглед. Примигване на всеки шест секунди.

— Но нещата стоят така, че аз участвам в много важна мисия в момента и не мога да се отклонявам от целта си заради състраданието, което изпитвам към не толкова напредналите андроиди като мен.

Нищо.

— Така, свърших. — Ико протегна ръцете си напред. — А сега, дай ми дрехите си.

Глава четиридесет и седма

Крес заби пръстите си в седалката на кораба и се наклони към прозореца, додето дъхът й не замъгли стъклото. Отваряше очите си, колкото може, но все не беше достатъчно широко, не и когато имаше толкова много неща да се видят, не и когато не смогваше да погълне всичко. Ню Бейджин нямаше край. На изток от земята се издигаха шепа небостъргачи — сребро, стъкло и оранжеви отблясъци, докато слънцето се носеше към хоризонта. Зад центъра на града се намираха складовете, спортните зали, парковете и предградията, които се точеха безкрайно. Крес се радваше на новите гледки, на сградите, на хората, защото я разсейваха… В противен случай си мислеше, че щеше да й прилошее.

Тя ахна, когато дворецът се показа пред тях — позна го от безбройните снимки и филми. Но на живо той беше толкова различен. Още по-разкошен и внушителен. Момичето залепи пръстите си на прозореца, който ограждаше двореца като в рамка пред очите й. Пред портите му Крес видя колона от кораби и маса народ, която се виеше надолу по стената на скалите и стигаше до града.

Вълка също беше впил свирепите си очи в приближаващия дворец, но Крес така и не долови у него чувство на възторг, а само нетърпение. Коляното му не спираше да подскача, а пръстите му ту се стягаха в юмрук, ту се отпускаха. Крес се чувстваше напрегната, докато го наблюдаваше. На Рампион Вълка беше толкова кротък, така немислимо неподвижен. И момичето се чудеше дали този прилив на енергия не беше първият знак, че бомбата у него беше взела да тиктака.

А може би и той като нея беше просто напрегнат. Може би отново повтаряше наум плана им. А може би си мислеше за онова момиче. Скарлет.

Крес се натъжи, че така и не се бе запознала с нея. Сякаш от екипажа на Рампион липсваше важно парче, а Крес не разбираше тя самата как се вписваше. Помъчи се да си припомни нещата, които знаеше за Скарлет Беноа. Беше направила малко проучване за нея, когато Синдер и Трън кацнаха във фермата на баба й, но не беше подробно. По онова време тя не знаеше, че Скарлет бе тръгнала с тях.

А Крес бе разговаряла със Скарлет само веднъж, когато целият екипаж се бе свързал с нея и беше помолил за помощта й. Скарлет й се видя тогава доста мила, но Крес беше зяпнала в Трън и не помнеше нищо друго освен къдравата й червена коса.

Като мачкаше презрамките на роклята, Крес отново хвърли поглед на Вълка и го хвана как се мъчи да разхлаби папионката си.

— Може ли да те попитам нещо?

Очите му се извърнаха към нея.

— Нали не е свързано с пробиването на охранителни системи?

Крес примигна.

— Разбира се, че не е.

— Добре тогава.

Тя приглади полите си.

— Тази Скарлет… ти си влюбен в нея, нали?

Вълка се вцепени, стана неподвижен като камък. Докато корабът се изкачваше нагоре по хълма към двореца, раменете му се отпуснаха и той се вгледа през прозореца.

— Тя е моята алфа — измърмори той с натрапчива тъга в гласа си.

Алфа.

Крес се наведе напред и се облакъти на коленете си.

— Като звездата ли?

— Каква звезда?

Тя се скова, тозчас се смути и пак се отдръпна от него.

— О, ами, в съзвездията най-ярката звезда се нарича алфа. И аз си помислих, че искаш да кажеш, че тя е… като… твоята най-ярка звезда. — Крес изви поглед настрани, стисна ръцете си една в друга, усещайки, че лицето й е пламнало чак до корените на косата и този мъж чудовище ей сега ще осъзнае каква романтична глупачка е. Но вместо да й се присмее, Вълка въздъхна.

— Да — каза той и погледът му се плъзна нагоре към пълната луна, която се бе показала на синьото вечерно небе. — Точно така е.

Сърцето на Крес сякаш се обърна и страхът й от Вълка взе да се изпарява. Права е била в бутика. Той наистина беше като герой от романтична история, който се мъчеше да спаси любимата си. Неговата алфа.