Крес

Гледката пред нея я накара да спре и тя едва не смачка съвършено оформеното си носле.

Складът беше пълен с дроиди, повечето момичета с най-различни нюанси на кожата и цветове на косата. Повечето бяха голи, седнали на земята, ръцете им компактно обвиваха коленете им, а главите им бяха приведени. Имаше над двеста андроиди, подредени в правилни редици. Някои бяха обвити с тиксо, а крайниците им бяха увити в хартия, която да ги предпазва, докато ги транспортират. Някои бяха натоварени на палети и поставени върху пластмасови щайги. Наоколо им бяха разхвърляни кашони и стиропор.

На стената вляво от Ико имаше метални рафтове, високи колкото три етажа, пълни с опаковъчни щайги, всичките надписани с марката и модела на компаньонката, както и с отличителните й белези.

— Това ли са всичките? — попита някакъв мъж.

Ико се скри зад стената на склада, после се придвижи напред и надникна покрай рамката на вратата. Тя видя шестдесет андроиди — четиридесет и пет жени и петнадесет мъже, които стояха в правилни редици. Всички бяха облечени в еднакви черни панталони и бледооранжеви копринени горни дрехи — скромни ризи с попска яка за мъжете и елегантни ризи за жените, които се премятаха и се връзваха на кръста, а ръкавите висяха като на кимоно. Косата на всяко момиче беше опъната в стегнат кок, в който отстрани беше затъкната орхидея.

— Ей сега ще проверя поръчката — каза една жена, която вървеше между редиците и отбелязваше нещо на портскрийна си. — Поръчката изрично упоменаваше дребничкия модел 618, а не средния ръст.

— Знам, но последният ни миньон беше изпратен миналата седмица. Уредих подмяната с двореца в четвъртък.

Жената написа нещо в портскрийна си.

— Петдесет и девет… шестдесет. Това са всичките.

— Отлично. Хайде да ги товарим. Не можем да ги оставим да закъснеят за кралската си мисия. — Мъжът вдигна огромната ролетъчна врата и отвори товарното помещение на единия кораб. В това време жената отново мина през андроидите и отвори панела във врата на всеки от тях. Позите им се смекчиха.

— Качвайте се по един — нареди мъжът. — Стойте плътно един до друг, че няма място.

Андроидите тръгнаха да се качват на кораба, без да се обадят.

Нямаше как Ико да стигне до кораба, без да я забележат, а заради различните й дрехи веднага личеше, че не й беше там мястото.

Мисълта, че можеха да я вземат погрешно за подивял андроид и да я пратят за препрограмиране, накара жиците й да се разтреперят.

Като стоеше приведена, Ико се промъкна покрай стената, отдалечи се от двамата служители и залегна зад първата кула от метални стелажи. Скрита зад щайгите, тя се запровира към дроидите, които чакаха да бъдат пакетирани. Като стигна последната от тях, Ико клекна зад андроида и опипом намери резето на врата й. Хвърли поглед нагоре и видя, че половината от наетите компаньони вече се бяха настанили в кораба.

Като си тананикаше, Ико включи андроида. Процесорът забръмча и главата й се вдигна. Този модел имаше бяло-руса коса с електрикови зелени краища, които стигаха до кръста. Ико отмести леко косата от рамото й и прошепна:

— Заповядвам ти да станеш, да се разпищиш и да хукнеш към изхода.

Момичето скочи на крака, преди Ико да е свършила. И започна да пищи — смразяващ кръвта пронизителен писък.

Ико се хвърли на земята зад редицата от седящи, открити андроиди и намали силата на аудио процесора си, но вече беше късно. Андроидът беше спрял да пищи и с бясна скорост тичаше към изхода, събаряйки по пътя си събратята си, които приличаха досущ на статуи.

Ико чу уплашените викове на двамата служители, а после и тежките им стъпки, когато се спуснаха след андроида. Щом те скочиха навън в двора, Ико стана пъргаво на крака и заприпка между редиците с андроиди. Наетите дроиди не казаха нищо, само мързеливо примигнаха, докато тя си проправяше път сред тях.

— Извинете, извинете, не ми обръщайте внимание, ей сега ще мина, о, здравей… — Последното се отнасяше за един особено красив дроид, който приличаше на Каи, но който не реагира никак по-различно от останалите. — Или пък не — измърмори си тя и мина зад него. — Простете, малко място, моля ви?

Когато двамата служители се върнаха запъхтени, обсъждайки гръмко дефектните чипове и онези слабоумници горе в отдела по програмиране, Ико се беше настанила удобно в дъното на кораба, притисната между двама нейни далечни братовчеди, и не можеше да спре да се усмихва като побъркана.

Оказа се, че да си човек, било точно толкова весело, колкото тя винаги си беше мислила.

Не беше трудно да проумее човек защо преди сто двадесет и шест години правителството бе избрало това място за тайна квартира на императорското семейство. То се намираше на по-малко от петнадесет километра от Ню Бейджин, но беше отделено от града от такива остри скали, че сякаш бяха навлезли в друга държава. Самата къща беше построена в долина, прорязана по стените от занемарени оризови тераси. Синдер си мислеше, че сигурно от поколения тук не се е отглеждал ориз, което създаваше усещането, че къщата е била изоставена.