Крес

Но докато си мислеше това, един по-мрачен копнеж изпълзя нагоре по гръбнака й. Синдер искаше Адри да изпита съжаление. За това как се бе отнасяла с нея като с вещ. За това как бе взела изкуствения й крак и я бе накарала да куца подобно на счупена кукла. За това как не спираше отново и отново да дразни Синдер, че не може да плаче, не може да обича, не може да бъде човек.

Преди да се опомни, Синдер протегна съзнанието си, улавяйки вълните биоелектричество, които трептяха по кожата на Адри. Преди да успее да овладее гнева, който се надигаше у нея, Синдер наблъска в дебелата глава на мащехата си всичката вина, разкаяние и срам, извивайки емоциите й така безразсъдно, че Адри ахна, препъна се назад и се удари в стената.

— Нима никога не се запитахте колко трудно ще да е било за нея? — процеди Синдер през зъби. Главоболието се задаваше, пулсираше в сухите й очи. — Нима никога не се почувствахте виновна за начина, по който се отнасяхте към момичето? Нима никога не ви мина през ума, че можехте да я заобичате, ако само бяхте отделили време да поговорите с нея, да я разберете?

Адри простена и притисна ръка към корема си, като че ли годините на вина бавно я ядяха отвътре и на нея й се повдигаше.

Синдер направи гримаса и взе да отпуска атаката върху емоциите й. Когато Адри отново срещна погледа й, очите й бяха овлажнели от сълзи. Дъхът й бе накъсан.

— Понякога… — каза отпаднало Адри. — Понякога си мисля, че не я разбирахме. Беше толкова малка, когато я осиновихме. Сигурно се е бояла. А милата ми Пеони винаги беше толкова привързана към нея и понякога си мисля, че ако нещата се бяха развили другояче, и с Гаран, и с парите… може би тя щеше да стане част от семейството ни. Нали разбирате… стига да беше нормална.

Последната дума уцели Синдер право в сърцето, тя се сви и отпусна тънките нишки вина.

Адри потрепери и отри лице в ръкава на халата си.

Нямаше смисъл. Дори цялата вина на света да се излееше в ума на Адри, тя все щеше да укорява Синдер. Защото Синдер не можеше да бъде нормална.

— Толкова съжалявам — каза Адри и стисна носа си. Беше пребледняла. Сълзите бяха пресъхнали. — Не знам какво ме прихвана. Откакто изгубих дъщеря си, понякога умът ми просто… — Тя погледна нагоре към Синдер. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Лин Синдер е лъжкиня и манипулатор. Дано да я заловят. Бих сторила всичко само и само да се уверя, че няма да съсипе нечий чужд живот така, както съсипа нашия.

Синдер кимна.

— Разбирам, Лин-джи — прошепна тя. — Разбирам ви напълно.

Синдер сви пръстите си около поканите, за които беше дошла, обърна се и си тръгна. Силна болка раздираше главата й и тя не можеше да мисли за друго, освен как да мести единия си крак пред другия. Успя да задържи обаянието си в крехка хватка — без да знае дали Адри продължаваше да гледа подире й, — докато се качи в асансьора в края на коридора.

Синдер замръзна.

На отсрещната стена на асансьора имаше огледало.

Тя се вгледа в собственото си отражение, а зад нея вратите се плъзнаха и се затвориха. Сърцето й взе да бие тежко. За щастие, в асансьора нямаше никой, който да я види, защото тя незабавно изгуби власт над обаянието си. Зяпнала собствените си кафяви очи, за първи път се ужаси от онова, което видя в огледалото.

Тя бе извила емоциите на Адри против волята й, беше я насилила да изпита вина и срам, подтиквана единствено от собственото си ужасно любопитство, от собственото си изгарящо желание да си отмъсти…

А точно това би сторила и Левана.

Глава четиридесет и пета

Ико им прати целувка и помаха с ръка — с цели пет пръста. Корабът се отдели от пътя и се вля в сутрешното движение. Складът беше на минута-две пеша, но през целия път тя усещаше как вътрешният й процесор бучи от вълнение.

Според изчисленията й трябваше да пристигне в склада в 07:25. Корабът с поръчката от шестдесет компаньонки за двореца трябваше да потегли от склада в 07:32. Половината от дроидите щяха да бъдат стоварени в седалището на фирмата за храна в 7:58. Останалите щяха да бъдат доставени на цветарите в 08:43, откъдето щяха да бъдат откарани в двореца заедно с човешкия персонал.

Ико предполагаше, че ще влезе в двореца не по-късно от 09:50.

Индустриалният район беше почти пуст. Голяма част от хората в града, а може би по целия свят, си бяха взели почивен ден, за да гледат императорската сватба. Наоколо нямаше никой, който да забележи как Ико стъпваше наперено по уличката към склада, нито как прескочи безгрижно телената мрежа и тупна в двора, където пет кораба за доставки бяха долепили задниците си до товарните докове на склада.

Ико беше облечена обикновено — в черни панталони и бяла блуза. Още изпитваше известно разочарование, задето не можа да се премени в красива бална рокля, но се чувстваше очарователно хубава по свой начин.

Нямаше търпение император Каи да я види. Мисълта придаде допълнителна енергичност на походката й, когато зави покрай предницата на първия от корабите, стрелна се нагоре по стълбите и се озова право в склада.