Крес

Когато наближи главния вход на блока, ризата вече бе залепнала на гърба й. Синдер почака, докато се появи някой от живущите, за да отключи вратата с вградения си чип, а сетне се вмъкна след него. Докато прекосяваше малкото фоайе, познатият ужас се настани у нея — чувство, което някога приемаше за нормално. Но сега, когато влезе в асансьора, Синдер имаше и усещането за цел. Тя вече не беше нежеланото сираче, киборгът, който вършеше всичко, което й кажеха, и бягаше от гневните погледи на Адри в работилницата в мазето.

Беше свободна. Ръководеше живота си. Не принадлежеше повече на Адри.

Може би за първи път Синдер излезе от асансьора с високо вдигната глава.

Коридорът беше празен, имаше само един мръсен сив котак, който се миеше с лапа.

Синдер спря пред апартамент 1820, изправи раменете си и почука.

Зад вратата се чуха леки стъпки и момичето се съсредоточи върху обаянието си. Синдер беше избрала да приеме образа на едно от служебните лица, което бе видяла да стои зад Каи на последната пресконференция. Жена на средна възраст, леко дундеста, с черна коса, тук-там сивееща, с прекалено малък за лицето й нос. Синдер й подражаваше съвсем точно, чак до сиво-синия делови костюм и практичните жълто-кафяви обувки.

Вратата се отвори и отвътре излезе облак застоял, горещ въздух.

Адри стоеше пред нея и връзваше колана на копринения си халат. Когато си беше у дома, тя почти винаги ходеше по халат, но този не беше същият, който Синдер знаеше. Косата й беше пристегната назад и тя не носеше никакъв грим. На лицето й лъщеше тънък слой пот.

Синдер очакваше тялото й да отстъпи под огледа на мащехата й, но не стана така. Вместо това, докато гледаше Адри, тя изпита единствено равнодушна студенина.

Това беше просто една жена, която имаше покана за императорската сватба. Просто още една задача, която трябваше да се отметне от списъка.

— Да? — рече Адри и подозрителният й поглед я измери от главата до петите.

Синдер, чиновничката от двореца, се поклони.

— Добро утро. У дома ли е Лин Адри-джи?

— Аз съм Лин Адри.

— Приятно ми е. Простете за безпокойството в този ранен час — каза Синдер и подхвана заучената си реч. — Аз съм от комитета по планирането на императорската сватба. Доколкото разбирам, на вас са ви обещани две покани за бракосъчетанието между Негово Императорско Величество, император Каито, и Нейно Лунно Величество, кралица Левана. Тъй като вие сте едни от най-изтъкнатите ни гости от града, за мен е чест лично да ви поднеса поканите за тазвечерната церемония.

И тя подаде два хартиени листа — в действителност бяха изрезки от салфетки, но в очите на Адри това бяха два изящни плика от ръчно направена хартия.

Или поне Синдер се надяваше, че Адри ги вижда така. Промяната на възприемането на неодушевени предмети за Синдер не се простираше по-надалеч от промяната на собствената й изкуствена ръка, но тя не беше много сигурна дали това се броеше.

Адри се намръщи, когато видя салфетките, но на лицето й бързо се появи търпелива усмивка. Логично, защото тя си мислеше, че говори с човек от двореца.

— Сигурно е станала грешка — каза Адри. — Получихме поканите още миналата седмица.

Синдер се направи на изненадана и дръпна салфетките.

— Колко странно. Имате ли нещо против да ми покажете тези покани? Просто да се уверя, че не е станало някое объркване?

Усмивката на Адри се поопъна, но тя се отмести настрани и покани Синдер в апартамента.

— Разбира се, заповядайте. Да ви предложа чай?

— Не, благодаря. Само ще изясним това объркване и повече няма да ви отнемам от времето. — И тя последва Адри в дневната.

— Трябва да ви се извиня за жегата — поде Адри, грабна едно ветрило от малката масичка и го разтвори току пред лицето си. — Става една седмица вече, откакто климатикът не работи, а хората от поддръжката тук са напълно некомпетентни. Преди си имах прислужница, която помагаше за такива неща, киборг, който съпругът ми осинови, но… както и да е. Прав й път!

Синдер се наежи. Прислужница? Но тя подмина коментара и обходи с поглед стаята. Не се беше променила много, като не броим предметите, изложени на показ върху холографската камина. Вещите, които някога бяха заемали централно място — гравираните плочки за наградите на Лин Гаран и менящите се дигитални фотографии на Пърл и Пеони, — сега бяха натикани в далечния край на полицата на камината. А в центъра й седеше красиво порцеланово гърне, изрисувано с розови и бели божури8, чиято основа беше от махагон с дърворезба.

Синдер пое дъх, а тялото й застана съвършено неподвижно.

Това не беше гърне. Беше урна. Урна за праха на мъртвец.

Устата й пресъхна. Тя чу тихите стъпки на Адри в дневната, но погледът й беше закован върху тази урна и онова нещо, онова момиче, което беше вътре.