Крес

Крес вдигна рязко глава и погледът й се сблъска с този на Вълка. Тя се сви до Трън. Последното нещо, за което си мечтаеше, беше да я сложат в екип с Вълка. Наистина, Синдер и Трън явно му вярваха, но доколко в действителност познаваха мъжа, който едва не бе удушил Синдер в хотела, който бе вил като диво животно, който е бил създаден, за да убива хора по най-ужасния и безпощаден начин?

Но явно никой не забеляза страха й, ако пък го бяха забелязали, не му обърнаха внимание.

— Междувременно — продължи Синдер, — аз и Ико ще проследим Каи и ще го убедим да тръгне с нас. Ще се срещнем на един от покривите, откъдето Хиацинт ще ни вземе с кораб, преди да се усетят какво става. Поне такава е идеята ми. — Тя затъкна един кичур зад ухото си. — Но пак ни остава един важен проблем. Няма да мога да се вмъкна вътре нито с гостите, нито с персонала, нито с медиите. Лесно ще ме познаят. Въпросът е как да вляза в двореца, без да ме забележат?

— Бих могла да отида без теб? — предложи Ико.

— Каи не те познава — поклати глава Синдер. — Ако искаме да го накараме да ни повярва, мисля… мисля, че аз трябва да отида.

Хиацинт се изсмя — първият звук, който издаде, но Синдер не му обърна внимание.

Крес прехапа устни, а другите почнаха да дават предложения. Синдер можеше да се маскира като човек от медиите? Да се покатери по задната стена? Да се скрие в огромен букет цветя?

Почервеняла до ушите от притеснение, Крес се насили да отвори уста:

— Ами какво ще кажете за… — Крес млъкна, тъй като тозчас всички се извърнаха към нея.

— Какво? — попита Синдер.

— Ами… аварийните тунели?

— Аварийните тунели?

Крес задърпа косата си — искаше й се да беше по-дълга, че да може да си играе с нея, да я върти, да я връзва на възли, за да успокои вълнението си. Но косата й беше вече къса. Къса, лека, освобождаваща и всички се взираха в нея. По ръцете я полазиха тръпки.

— Тунелите под двореца. Когато го построили след войната, те прокопали тунелите, за да свържат двореца с противорадиационните убежища и тайните квартири. В случай на нова атака.

Синдер хвърли поглед към нетскрийна.

— Нито една от схемите, които видях, не споменава нищо за никакви аварийни тунели.

— Ако всички знаеха за тях, нямаше да са много безопасни.

— А ти откъде… — Синдер замълча. — Както и да е. Сигурна ли си, че все още стоят?

— Разбира се, че стоят.

— Предполагам, че не помниш докъде стигат?

— Разбира се, че помня. — Крес отри влажните си ръце в роклята си.

— Отлично. — Синдер сякаш почти се успокои. — Значи, преди да се впуснем в детайлите… имате ли въпро…

— Кога ще потеглим за Луна? — рече Вълка, чийто глас беше пресипнал от мълчание.

Крес преглътна. Очите му бяха кръвясали. Целият му вид говореше, че можеше да ги разкъса на парчетата, без да се замисли. И тогава Крес осъзна, че във въпроса му имаше подтекст, който всички веднага бяха уловили. Скарлет. Вълка искаше да знае кога ще може да тръгне по дирите на Скарлет.

— Най-рано след две седмици — каза Синдер. Гласът й беше стихнал, оправдаваше се. — Най-късно след три…

Вълка стисна зъби и изви главата си настрани. Иначе остана неподвижен — мрачна сянка в ъгъла.

Трън вдигна пръст и Синдер се изопна.

— Да?

— Дворецът в Ню Бейджин нали си има своя лаборатория? Такава лаборатория, в която например може да има вълшебни машини за лекуване на слепота?

— Ти няма да дойдеш. — Синдер присви очи. — Прекалено рисковано е, а и само ще се пречкаш.

Трън се ухили невъзмутимо.

— Помисли си, Синдер. Когато Крес изключи охранителната система, всички стражи в двореца ще хукнат към едно от тези две места: или към контролния център на охраната, за да видят какво става, или към мястото, където се намира скъпоценният им император, за да се уверят, че е жив и здрав. Освен ако на друго място в двореца в този момент няма някое по-явно безредие. — Той си подпря брадичката в дланите си. — Голямо безредие. Далеч, далеч от вас. Да речем, в лабораториите.

Крес сключи ръце в скута си и взе да мести погледа си между Синдер и Трън, като се питаше какво ли безредие имаше той наум. Колкото до Синдер, тя, изглежда, се разкъсваше. Отвори няколко пъти уста, преди да я затвори пак. Идеята на Трън не я зарадва особено.

— Аз също имам въпрос.

Крес подскочи, завъртя се и надникна през рамо към Хиацинт. Той изглеждаше във висша степен отегчен. Беше се подпрял с лакът на стената, заровил ръка в косата си, сякаш щеше да заспи прав. Но сините му очи гледаха будно Синдер.

— Да кажем, че успеете дотук. Не че си мисля, че ще успеете.

Синдер скръсти ръце.

— Но нали осъзнавате, че веднъж Левана да разбере какво сте направили, тя няма да седи със скръстени ръце и да чака следващия ви ход? Това ще е краят на примирието.

— Да, разбирам — каза Синдер с дълбок глас. Тя откъсна погледа си от Хиацинт, за да погледне поред всеки един от тях в очите. — Ако успеем, ще започне война.

Глава четиридесет и четвърта