Крес

Настъпи утрото на сватбата. Синдер беше развалина от изтощение и опънати нерви, но дълбоко в себе си усещаше странно спокойствие. Преди слънцето отново да залезе, тя щеше да узнае изхода от замисъла и подготовката им. В единия случай щяха да успеят, в другия — всички щяха да бъдат хвърлени в затвора на кралица Левана.

Или пък щяха да са мъртви.

Синдер се помъчи да не мисли за този изход. Тя си взе душ, облече се и закуси оскъдно със стари, сухи бисквити с бадемово масло. Свитият й стомах и без това друго не можеше да поеме.

Слънцето тъкмо се бе надигнало над замръзналата сибирска тундра, когато всички се натовариха в единствената им капсула — седем души, наблъскани в пространство за петима, — за да предприемат четиридесетминутния полет ниско над земята до Ню Бейджин. Никой не се оплака. Рампион беше прекалено голям, че да го скрият. А капсулата поне щеше да се слее с другите капсули в града, който изведнъж се бе наводнил от чуждестранни космически кораби.

Полетът мина мъчително и предимно в мълчание, прекъсвано от време на време от бърборенето на Ико и Трън. Синдер изкара пътуването, местейки каналите — между репортажите за императорската сватба и отразяването на бунта във Фарафра.

Хората в града бяха зарязали контрола над военните веднага щом подкрепленията пристигнаха. Вместо да се мъчи да арестува и транспортира стотици цивилни, армията на Източната република разположи с позволението на африканското правителство войници и блокира изцяло града, докато съумее да разпита подробно всички и да повдигне обвинения. Гражданите бяха третирани като предатели на Земния съюз заради помощта, която бяха оказали на Лин Синдер, Дмитри Ърланд и Карсуел Трън, но при все това в новините продължаваха да повтарят, че правителството е склонно да прояви снизхождение към всеки, който им предостави информация за бегълците, техните съюзници и кораба им.

Засега жителите на Фарафра отказваха да сътрудничат.

Синдер се питаше дали военните се отнасяха към лунитяните от града както към земляните, или те просто чакаха да ги изпратят обратно на Луна, където щяха да бъдат съдени. До днес нито един журналист не беше споменал, че мнозина от бунтовниците са били лунитяни. Синдер подозираше, че правителството се стараеше да скрие този дребен факт, за да избегне масовата паника в съседните градове, а също и по целия свят, която неизбежно щеше да настъпи, щом веднъж земляните научат колко лесно им беше на лунитяните да се слеят с тях. Синдер още помнеше времето, когато вярваше, че на Земята няма ни един лунитянин, и какъв ужас я бе обзел, когато доктор Ърланд й бе казал, че греши. Реакцията й днес й се виждаше смешна.

Когато Ню Бейджин се показа, Синдер изключи новините. Сградите в центъра на града бяха внушителни, величествени, приличаха на стройни скулптури от хром и стъкло, които се издигаха нагоре към небето. Болката от внезапна носталгия, която я прониза, свари Синдер неподготвена. Носталгия, която до днес не й оставаше време да си признае.

Дворецът царствено се издигаше под утринното слънце, високо върху своята бдителна скала, но те тръгнаха в друга посока. Хиацинт следваше упътванията на Синдер към центъра на града, докато накрая те се сляха с множеството кораби и тя с радост видя, че имаше и капсули. Първата спирка беше за Синдер — две преки от дом „Кула Феникс“.

Тя слезе и пое дълбоко дъх. Въпреки че близките седмица-две есента бързо щеше да се настани тук, Ню Бейджин все още беше в прегръдката на лятото и денят се очертаваше да бъде топъл и безоблачен. Температурата беше един-два градуса по-висока, отколкото трябваше, но не беше задушно от влагата като последния път, когато Синдер беше в града.

— Ако не ме видиш след десет минути при входа, обиколи улицата няколко пъти и ела пак тук.

Хиацинт кимна, без да я поглежда.

— Ако ти се удаде възможност — обади се Ико, — ритни здраво Адри в трътката от мен. С металния крак.

Синдер прихна, но смехът й прозвуча пресилено. Тогава другите отлетяха и я оставиха сама на улица, по която беше минавала хиляди пъти.

Синдер вече беше пуснала обаянието си в действие, но й беше трудно да се съсредоточи, затова тръгна със сведена глава по пътя към блока, който някога бе наричала свой дом.

Чувстваше се странно, че е сама, след като седмици наред бе обкръжена от приятели и съюзници, но се радваше, че никой нямаше да й помага за тази точка от плана. Ужасно важно й се струваше да остави зад себе си момичето, което беше, когато живееше в този апартамент, и тя се свиваше при мисълта да запознае новите си приятели със старото си доведено семейство.