Крес

Краката й сами тръгнаха и тя приближи камината и останките на Пеони. Погребението й беше минало без Синдер. Адри и Пърл бяха плакали. Сигурно бяха поканили всички от класа на Пеони, всички съседи от блока, всички далечни роднини, които даже не я познаваха и които са се подразнили, че е трябвало да изпратят задължителните съболезнователни картички и цветя.

Погребението беше минало без Синдер.

— Дъщеря ми — обади се Адри.

Синдер ахна и се отдръпна. Не беше и разбрала, че пръстите й леко бяха докоснали едното от нарисуваните цветя, докато Адри не проговори.

— Отиде си съвсем скоро. Летумозис — продължи Адри, сякаш Синдер беше я попитала. — Беше само на четиринадесет. — В гласа й имаше тъга, истинска тъга. Това може би беше единственото нещо, което някога ги беше свързвало.

— Съжалявам — прошепна Синдер, като се благодареше, че в унеса й някакъв инстинкт бе поддържал обаянието й. Тя се помъчи да се съсредоточи, преди очите й да са започнали да се опитват да произведат сълзи. Нямаше да успеят — Синдер не можеше да плаче, но от усилието понякога я връхлиташе главоболие, което продължаваше часове наред, а сега не му беше времето да скърби. Чакаше я сватба, която трябваше да спре.

— Вие имате ли деца? — попита Адри.

— Ами… не. Нямам — отвърна Синдер, като не знаеше дали чиновничката от двореца, за която се представяше, има деца.

— Аз имам още една дъщеря, на седемнайсет. До неотдавна мислех само как да й намеря добър и богат съпруг. Нали знаете, дъщерите излизат скъпо, а една майка иска да им даде всичко. Но сега не мога да понеса мисълта и тя да ме напусне. — Адри въздъхна и откъсна погледа си от урната. — Но стига толкова съм приказвала — вие сигурно трябва да обиколите още доста места днес. Ето поканите, които получихме.

Синдер внимателно ги пое и се зарадва да сменят темата. Когато видя истинската покана отблизо, тя смени обаянието, което беше измислила за салфетките. Хартията беше по-твърда, малко по-жълтеникава, със златни релефни букви, красиво надписани от едната страна, а от другата с традиционните канджи9 от втора ера.

— Интересно — каза Синдер и отвори горната покана. Тя се засмя престорено и се помоли смехът й да не е прозвучал така мъчително, колкото беше наистина. — Ах, та това са поканите за Лин Джунг и съпругата му. Адресите ви сигурно са били разменени в системата ни. Ама че глупава работа.

— Сигурна ли сте? — Адри наклони глава. — Защото знам, че когато пристигнаха…

— Ето, вижте. — Синдер наведе плика така, че Адри да види онова, което не беше там. Онова, което Синдер й казваше да види. Онова, в което Синдер й казваше да повярва.

— Звезди, наистина е така.

Синдер подаде салфетките на Адри и видя как мащехата й ги взе в ръце, като че бяха най-скъпоценните предмети на света.

— Е, — каза тя с почти весел глас, — аз да тръгвам. Дано церемонията ви хареса.

— Благодаря ви, че отделихте време лично да донесете поканите. — Адри пусна салфетките в джоба на халата си. — Негово Императорско Величество е най-милият домакин.

— Имаме късмет с него. — Синдер излезе в коридора. Когато стисна дръжката на вратата, тя си помисли внезапно, че може би това беше последният път, в който виждаше мащехата си.

Последният път, както смееше да се надява.

Синдер се помъчи да потисне изкушението, което се надигна у нея при тази мисъл, но въпреки това тя се обърна с лице към Адри.

— Аз…

… нямам какво да кажа. Нямам какво да ти кажа.

Но и целият разум на света нямаше да стигне да я убеди в тези думи.

— Не ми се иска да си пъхам носа — поде тя и се покашля, — но преди малко споменахте киборг. Дали случайно не сте настойникът на Лин Синдер?

— Бях, за беда. — Адри поотстъпи от любезното си поведение. — Благодарна съм на звездите, че всичко вече остана назад.

Напук на благоразумността Синдер влезе обратно в апартамента и прегради вратата.

— Но момичето е отраснало тук. Никога ли не почувствахте, че би могло да стане част от семейството ви? Никога ли не помислихте за нея като за своя дъщеря?

Адри изпухтя и отново развя ветрилото.

— Вие не я познавате. Все неблагодарна, все се има за много по-умна от нас заради… притурките й. Нали ги знаете какви са киборгите. Толкова самомнителни. Беше кошмар да живеем с нея. Киборг, че и лунитянка, макар че ние не знаехме за това преди срамното зрелище на бала. — Адри стегна колана си. — Тя опетни името на семейството ни. Моля ви да не съдите за нас по нея. Аз направих всичко по силите си, за да помогна на момичето, но то е непоправимо от самото начало.

Пръстите на Синдер се свиха, тя усети познатия вкус на неподчинението. Копнееше да захвърли обаянието си, да изкрещи, да извика, да накара Адри да я види, да види нейната истинска същност, поне веднъж. Не неблагодарното, самомнително момиче, за което я имаше Адри, а сирачето, което винаги бе мечтало само за едно — да има семейство, да има дом.