Крес

Синдер си пое дъх и се заизкачва. Стълбището се извиваше нагоре, светлината отдолу избледня и накрая стана толкова тъмно, че тя отново пусна фенерчето си. Стената беше гладка и гола, ако не броим металния парапет. Синдер прецени, че се бе изкачила три етажа нагоре, докато най-сетне пред нея се показа врата. Беше направена от дебела калена стомана и беше толкова голяма, че четирима души можеха да минат през нея рамо до рамо. Както и се очакваше, от тази страна нямаше ни панти, ни дръжка — мярка за сигурност, в случай че някой откриеше входа към аварийния тунел и се опиташе да се промъкне в двореца.

Вратата можеше да се отваря само отвътре.

Синдер стисна парапета, вдигна другата си ръка и потропа нещо като мелодия.

После зачака, като се питаше дали е било достатъчно силно, дали не са подранили, дали не са закъснели, дали планът вече не се е провалил.

Но тогава се чу шум. Изтрака резе, ключалката се завъртя, неизползваните панти изскърцаха.

Пред нея стоеше Ико, сияеше и държеше купчина прилежно сгънати дрехи.

— Добре дошла в двореца на Ню Бейджин.

Трън трябваше да се раздели със Синдер и да продължи в компанията на киселия доктор, който му служеше за водач и само хриптеше. И макар че не искаше да си го признае гласно, това го опечали. Дотук младият мъж не беше усетил особена топлина в отношението на стареца, който явно смяташе, че да оправи зрението на Трън, хич не беше от първостепенно значение, а да не говорим и за шантавия му брътвеж, който избълва долу в тунелите. Но ето че пристигнаха. В двореца. И сега вървяха към лабораториите, където щяха да намерят нужните им апарати, за да извършат странните псевдонаучни неща по възстановяването на зрението му, дето докторът му ги беше надрънкал.

Сами. Двамата.

— Насам — каза докторът и Трън смени посоката, без да сваля ръката си от стената. Пръчката му липсваше. Чуваше я да трака пред него — явно беше, че на доктора му трябваше повече.

Трън страшно, страшно се опасяваше да не вземе докторът да хвърли топа. Ох, та това щеше да провали толкова много дела този ден.

— Виждате ли някого? — попита Трън.

— Не ми задавай глупави въпроси.

Трън се намуси, но втори път не си отвори устата. Надеждите им се оправдаха. От охраната не бяха предвидили, че през свръхсекретните аварийни тунели в двореца ще се вмъкне някой и докато всички стражи бяха разположени пред портите и около балната зала, крилото с лабораторията оставаше изцяло на разположението на Трън и доктора.

Поне докато не станеше време да отвлекат вниманието от Синдер и Крес.

Повърхността на стената под пръстите му се промени — от топла и суха, тя стана студена и гладка. Трън чу, че се отваря врата.

— Насам — каза докторът. — Пак има стъпала.

— Защо не вземем асансьора?

— Задвижва се от андроиди. Ще ни трябва чип с достъп за тях.

Трън се хвана за парапета и тръгна след доктора нагоре, нагоре. Ърланд трябваше на два пъти да спира, за да си поеме въздух, а Трън го чакаше, мъчеше се да бъде търпелив и през цялото време се питаше какво ли прави Крес. И дали щеше да бъде готова, когато часът удари.

Но бързо остави тези мисли. Крес беше с Вълка. Щеше да се оправи.

Най-накрая докторът отвори нова врата. Кратко вървене по твърд, гладък под. Ново бръмчене от лампите отгоре им.

— Уютната стая 6D. Тук срещнах принцесата.

— Стая 6D. Да, да. Аз самият имам голям успех в запознанствата си с принцеси по лабораториите. — Носът му се набърчи. В стаята миришеше на болница и лекарства — стерилно, студено.

— На около четири крачки пред теб има маса. Лягай отгоре.

— Ама наистина ли? Няма ли да си поемете дъх, да си отпочинете…?

— Нямаме време.

Трън преглътна, тръгна с миши стъпки напред, додето ръката му се удари в меката маса. Опипом намери ръба и после се метна отгоре й. Оризовата хартия изшумоля под него.

— Но нали в тази част се каните да мушкате остри предмети в таза ми? Може би не е разумно да прибързваме.

— Страх ли те е?

— Да, ужасно много.

— Напълно в твой стил. — Изпръхтя докторът. — Когато най-сетне изпод арогантността ти изплува човечност, ти, разбира се, си загрижен единствено за себе си. Никак не съм изненадан.

— А вие в това положение нямаше ли да се загрижите поне малко? Става дума за моето зрение. За моя таз.

— Става дума за моята страна. За моята принцеса. За моята дъщеря.

— Каква дъщеря? Какви ги говорите?

Докторът се покашля и Трън го чу да хлопа силно шкафчетата.

— Допускам, че си загубил зрението си, докато си се опитвал да измъкнеш Кресънт от сателита. И само заради опита ти ми се струва, че съм ти длъжен.

— Май че е така, а? — Трън се почеса по бузата.

— Случайно да е споменавала пред теб колко време е била затворена?

— Крес ли, на сателита? Седем години.

— Седем години!

— Да. А преди това са я държали с компания от други щитове в някакви вулканични общи спални или нещо подобно. Не си спомням. Чародейката взимала кръвни проби от тях, но Крес май не знае защо.

Вратичката на някакъв шкаф се затръшна шумно и последва тишина.

— Докторе?

— Взимали са им кръвни проби, така ли? На щитовете?