Крес

— Кресънт. Месечинката ми.

— Откъде знаете цялото ми име? — попита тя. Беше толкова объркана, че не усети грубостта в гласа си.

И макар че устните му затрепериха, докторът не изглеждаше объркан.

— Защото аз те кръстих така.

Крес потрепери и заби пръсти в надиплените си поли.

— Искам да знаеш, че когато те загубих, това едва не ме уби. Всеки ден мислех за теб. — Погледът му се зарея някъде в долната част на прозореца. — Винаги съм искал да стана баща. Даже като млад. Но веднага след завършването ме взеха на работа към екипа от учени на короната — нали разбираш, такава чест. Кариерата ми беше всичко за мен и не ми остана време за семейство. Бях прехвърлил вече четиридесетте, когато се ожених. Съпругата ми също беше учен, познавах я от години, никога не съм си мислел, че я харесвам много, докато тя не реши, че ме харесва. Не беше много по-млада от мен, а годините вървяха и аз бях изгубил надежда… докато един ден тя забременя.

Хлад полази по гърба на Крес. Сякаш слушаше стара, тъжна приказка, от която нейната героиня е била заличена. Приказка, чийто край осъзнаваше, че знае, но продължаваше да отрича това и така разстоянието между нея и думите на доктора си оставаше.

— Направихме всичко, което беше нужно. Украсихме детската стая. Планирахме тържество. А понякога нощем жена ми пееше една стара приспивна песен, която вече съм забравил, и така решихме, че ще те кръстим Месечинка. — При последните думи гласът му секна, той се преви и задращи шапката си.

Крес преглътна. Прозорецът, стерилната стая, мъжът с тъмносиния обрив, всичко взе да се размазва пред очите й.

— И тогава се роди ти, но беше щит. — Думите му излизаха неясни. — Сибил дойде, аз я молих… молих я да не те взима, но нямаше какво да се… тя не искаше и да чуе… и аз все си мислех, че си мъртва. Мислех си, че си мъртва, а през цялото време ти си била… ако бях знаел, Кресънт. Ако бях знаел, никога нямаше да избягам. Щях да намеря начин да те спася. Съжалявам. Съжалявам за всичко. — Той скри лицето си и тялото му се разтресе в ридания.

Крес стисна устни, поклати глава — искаше всичко да отрече, но как, когато той знаеше името й, а тя имаше неговите очи и…

Една сълза се плъзна през миглите й и се търкулна надолу по лицето й.

Баща й беше жив.

Баща й умираше.

Баща й беше тук, пред нея, на една ръка разстояние. Но щеше да остане тук, където щеше да умре, и тя никога повече нямаше да го види.

Хладен метал я докосна леко по китката и Крес подскочи.

— Съжалявам — каза Синдер и отдръпна ръката си. — Трябва да тръгваме. Доктор Ърланд…

— Знам, д-да, знам. — Той побърза да изтрие лицето си. Когато вдигна глава, страните му горяха, а очите му бяха изцъклени. Беше слаб и крехък като ранено птиче. — Т-толкова съжалявам, че така… о, моля ви, пазете се. Внимавайте. Месечинката ми. Обичам те. Обичам те, детето ми.

Дробовете й се свиха, а от лицето й потекоха още сълзи и покапаха по копринената рокля. Тя отвори уста, но оттам не излезе ни дума. Обичам те. Аз също те обичам. Толкова лесно й беше да изрича тези думи в мечтите си, а сега това й се струваше невъзможно. Тя му вярваше, но не го познаваше. И не знаеше дали го обича.

— Крес — обади се Синдер и я стисна по-здраво. — Съжалявам, но трябва да тръгваме.

Тя кимна мълчаливо.

— Сбогом… — каза тя. Това бяха единствените думи, които можа да изрече, докато някой я теглеше от прозореца.

От другата страна на стъклото докторът ридаеше. Той така и не вдигна глава отново, само помаха с трепереща ръка за сбогом. Върховете на пръстите му бяха посинели, изсъхнали.

Глава петдесет и четвърта

Те оставиха свитата си от стражи в асансьора на последния етаж. Пет пари не даваха, че много лесно щяха да се досетят накъде са тръгнали. Но се надяваха, че докато някой от охраната най-сетне се отърси от обаянието на Синдер, те отдавна щяха да са заминали.

Асансьорът за извънредни случаи в лабораторното крило беше отделен от останалата част от лабораториите, сврян в една ниша. Това беше и последното им препятствие, затова Крес се бе погрижила той да работи безотказно, когато пристигнат. Тя ги изпревари, за да набере кода, като плетеше крака от емоционално изтощение. Сякаш мозъкът й работеше през някаква мътилка и тя в първия миг дори не можа да си спомни кода.

После асансьорът отвори врати и те се изсипаха вътре.

Всички мълчаха — дали от уважение към доктор Ърланд, или поради крехката надежда, че бяха толкова, толкова близо…

Вратите се отвориха на покрива. Здрач падаше над града, отразяваше се в прозорците на двореца и загръщаше площадката за кацане в морави сенки.

Рампион ги чакаше там с отворена рампа.

Крес се изсмя — отсечен, налудничав смях, който сякаш бе изтръгнат от гърлото й.

Ико нададе победоносен вик и се затича към рампата, пищейки.

— Успяхме!

Трън стисна силно Крес за ръката.

— Той тук ли е?

— Тук е — прошепна тя.

Само Вълка намали крачка и оголи зъби. Все така носеше Каи, преметнат през раменете му.