Крес

Крес вдигна глава точно когато Ико се свлече от гърба на Вълка и падна на твърдата земя, счупена и обезобразена. Побиха я тръпки. Дори от това разстояние се виждаше разкъсаната плът и проблясващите жици.

— Какво стана?

Тя се извърна към Трън. Крес беше коленичила до него и се мъчеше да му помогне. Той беше отнесъл силен юмручен удар в корема, който му изкара въздуха, но сега пак дишаше и говореше.

— Струва ми се, че току-що изгубихме Ико. Можеш ли да се изправиш?

Трън изпъшка, като още се държеше с една ръка за корема.

— Да — каза той, но май хич не беше сигурен.

Нещо шавна. Крес хвърли поглед нагоре, изпищя и заби пръстите си в ръката на Трън. През изминалите минута-две стражите стояха парализирани, с празни лица, но сега отново се размърдаха. Единият от тях простена.

Трън се вдигна на крака.

— Така е по-добре — рече той, макар че лицето му все още бе изкривено. — Виждаш ли някъде пръчката ми? Или ножа?

Тя зърна пръчката зад един от мъжете, чийто разярен поглед вече не бе ни празен, ни безобиден.

— Крес?

— Стражите отново се изправиха.

Трън се сви.

— И шестимата ли?

Крес хвърли поглед през рамо.

— А Синдер лежи на земята — може би е в безсъзнание. Вълка още е под контрола на Сибил и… струва ми се, че той ще… — Тя стисна силно Трън за ръката, ужасено гледайки как Вълка изпълзя до Синдер и я притисна към земята. Крес искаше да извърне поглед, но не можеше, сякаш беше попаднала в кошмар, от който нямаше измъкване.

— Звучи ми много страшно.

Като трепереше, Крес притисна гърба си към Трън и се запита каква ли смърт я чакаше. Дали щеше да свърши с разбит череп в цимента? Или с прекършен врат като Ико?

— Мисля, че е време.

И докато в мислите на Крес продължаваха да се нижат ужасните неща, които можеха да я сполетят, изведнъж тя усети как някой я завъртя, наклони я назад, а една силна ръка я подхвана под гърба. Тя извика и се улови за рамото на Трън.

И тогава той я целуна.

Битката прерасна в буря, а те стояха заклещени във вихъра й — ръцете му я закриляха от вятъра, полите й плющяха край нозете й, а устните му бяха нежни, търпеливи, като че цялото време на света бе единствено тяхно. Заля я топлина и Крес затвори очи. Ръцете й жадуваха да обгърнат врата му, но тялото й цяло бе изтръпнало, замаяно и тя едва стискаше с ръце ризата му.

Крес се разтапяше, но изведнъж отново я изправиха.

Светът се преобърна. Трън се завъртя, като с една ръка я стискаше в прегръдката си, а с другата се пресегна към кръста си. Крес чу изстрела, изпищя и се притисна към него, но след това проумя, че не друг, а Трън бе стрелял.

Един от стражите изохка. Но друг го хвана за яката. Трън се извърна и го удари по брадата с лакът.

— Крес, направи ми услуга. — Той я завъртя с гръб към себе си — тя бе започнала да се чувства като сателит, който непрестанно някой въртеше насам-натам, а той излизаше вън от орбита. Но не й остана време да мисли, тъй като Трън сложи ръка на рамото й. — Погрижи се да не застрелям някой от нашите.

Трън пак стреля и куршумът лизна мъжа в горната част на ръката. Но той дори не трепна, а се хвърли към тях.

Крес ахна, уви ръцете си около ръката на Трън и се прицели. Трън стреля и този път уцели стража в гърдите. Той се олюля назад и падна.

Крес се завъртя и дръпна ръката на Трън към следващия страж. Нов изстрел в гърдите. Третият изстрел удари мъжа в рамото. Тя се прицели в четвъртия…

Щрак, щрак.

Трън изруга.

— Е, беше забавно, но свърши.

Стражът се изсмя. Беше висок мъж, целият мускули, с оранжево-червена коса, която стърчеше почти отвесно нагоре. Той беше единственият от стражите, когото Крес разпозна. Беше го виждала на записите от наблюдението заедно с останалата част от свитата на кралицата, а това означаваше, че вероятно имаше най-високия ранг сред тях.

— Ако не възразявате — рече той, — сега ще ви убия.

— Няма ли у теб нищо джентълменско? — попита Трън, издърпа Крес зад гърба си и вдигна юмруци.

Писък разкъса вятъра.

Не просто писък, а писък на болка, изстъпление, мъчение, агония.

Крес и Трън се снишиха, запушвайки и двамата ушите си. Отначало Крес ужасена реши, че писъкът идваше от Синдер. Но когато вдигна очи, господарката Сибил беше паднала на земята, гърчеше се, дереше с нокти главата си. Писъкът не спираше, а чародейката се гънеше, риташе с крака, извиваше главата си толкова бързо, че тя се блъскаше в асфалта, после се сви като ембрион, търсейки облекчение, което така и не идваше.

Синдер изглеждаше, сякаш още лежи в безсъзнание, а над нея стоеше приведен Вълка. Но изведнъж той вдигна главата си като мокро куче и отскочи от Синдер с диви, каещи се очи.

Синдер остана да лежи на земята като труп.