Крес

— Спри! — извика червенокосият страж. Той сграбчи Крес, изтръгна я от Трън и я хвана с една ръка през гърлото. Момичето изпищя, задращи с нокти по ръцете му, но той дори не забеляза. — Казах да спреш или ще й прекърша врата! — Въпреки че мъжът крещеше с цяло гърло, от писъка на Сибил нищо не се чуваше, а може би Синдер не го чуваше, или пък пет пари не даваше… или не можеше да спре. Крес зарита назад, но краката й бяха твърде късички, а тъмнината вече нахлуваше в очите й…

Туп.

Хватката на стража се отпусна и той падна в безсъзнание. Крес се отдръпна, залитайки от него, и разтри врата си. Завъртя се и видя Трън да държи пръчката си като копие.

— Намерих си бастуна — рече той, превъртя го във въздуха, опита се да го хване, но го изтърва. Пръчката изтрака по земята. Трън направи гримаса. — Добре ли си?

Тя преглътна, без да обръща внимание на горящата рана в гърлото й.

— Д-да.

— Добре. — Трън вдигна пръчката си. — А сега ми кажи за какво, в името на всички спатии, е това пищене?

— Не знам. Синдер прави нещо на господарката Сибил… нещо с дарбата си.

— Каквото и да е, лази ми по нервите. И освен това нямаме никакво време. Ела.

Един от стражите, когото бяха простреляли, протегна ръка към глезена на Крес, докато минаваше, но тя го ритна и те се затичаха към Синдер. Вълка я друсаше, но тя не реагираше. Зад тях писъците на Сибил изтъняха до необуздано бръщолевене, а тя се гърчеше в конвулсии на земята.

— Май трябва да рестартираме Синдер — рече Трън, след като Крес му описа положението. — Случвало се е веднъж и преди. Ето тук. — Той протегна ръка под главата на Синдер и Крес чу, че нещо изщрака.

Очите на Синдер се отвориха, а ръката й сграбчи Трън за китката. Той извика и падна на земята.

Риданията на Сибил се стопиха до хленч.

— Не отваряй. Контролният ми. Панел — каза тя, после пусна Трън и затвори капачето в главата си.

— Тогава ти спри да ми припадаш! — Той стана. — Може ли вече да тръгваме, преди цялата армия на Републиката да е довтасала?

Синдер се надигна, примигна.

— Ико…

— А, да. Вълк, ще доведеш ли андроида, моля те? А също и императора. Предполагам, че все още е някъде тук, а?

Императорът. В суматохата Крес напълно го беше забравила.

— Сирени.

Крес погледна към Вълка. Главата му беше наклонена на една страна.

— Идват насам.

— А това означава, че армията не е много далеч зад тях — обади се Синдер. — Предполагам, че от Хиацинт няма и следа, нали?

Никой не отговори. След като битката беше започнала, пилотът им се бе изпарил. Крес облиза устните си. Дали ги беше предал? Дали беше съобщил на Сибил за плана им?

— Очаквах го — поде пак Синдер. — Трън, ти идваш с мен в пилотската кабина. С Хиацинт се упражнявах да излитам… веднъж. Ще ми помогнеш да си размърдам паметта.

Всички заедно побързаха да отнесат в товарното счупеното тяло на Ико и Каи, който все още беше в безсъзнание.

Тогава чуха смях. Пронизителен, напрегнат смях, от който Крес се вледени.

Сибил се мъчеше да стане на крака. Успя да се изправи, направи две-три несигурни крачки и падна на едно коляно. Отново се изсмя и вплете юмруци в дългата си чорлава коса.

Ненадейно Вълка избута Крес, хукна надолу по рампата, сграбчи отпред Сибил за бялото сако и я дръпна рязко към себе си. Очите на чародейката се извиха навътре.

— Къде е? — кресна той. — Жива ли е?

Дори от върха на рампата Крес виждаше горящата омраза в очите му, по-силна от която беше единствено нуждата му да узнае, да получи малка надежда, че Скарлет още е жива. И той има шанс да я спаси.

Но главата на Сибил клюмна на една страна.

— Какви… какви хубави птички! — рече тя, а сетне бе обхваната от пристъп на несвързан кикот.

Вълка изръмжа и оголи зъбите си. За миг цялото му тяло се разтресе и Крес си помисли, че той ще разкъса врата й. Тогава Вълка пусна тялото на Сибил на земята. Тя падна тежко, изскимтя при удара и се изви по гръб. И пак започна да се смее, като гледаше към небето. Слънцето залязваше, но пълната луна бе изгряла над хоризонта на града.

Вълка й обърна гръб и с твърди стъпки се качи по рампата. Когато мина край Крес, избягна погледа й.

Крес гледаше смутена, а в това време господарката Сибил вдигна и двете си ръце към небето. Смееше се. Смееше се.

Рампата взе да се повдига и бавно скри Сибил и окървавените стражи, разпръснати по покрива. Ревът на двигателите удави както побъркания смях, така и воя на сирените отвъд стените на двореца.

Глава петдесет и шеста

Видеше ли я, човек щеше да си каже, че с ефирната си червена сватбена рокля и финия златен воал, който падаше до китките й, Левана е едно ведро видение. Тя беше седнала на канапето в покоите за гости в съвършена поза, а ръцете й бяха сключени в скута.

1. Само дето изобщо не бяха сключени, а бяха свити в ядни юмруци.

2. Във всеки юмрук тя стискаше сватбен пръстен. Единия го беше носила твърде дълги години, онзи, който някога бе повярвала, че ще й донесе любов и щастие, но й бе донесъл само болка.

3. Другият трябваше да й донесе не любовта на един сляп, себичен съпруг, а любовта на цяла планета. И досега трябваше да го е сложила.