Крес

Тя влезе в лабораторията, вмъкна се в умовете на мъжете и жените наоколо и им вмени силната необходимост да отидат другаде.

Стаята се изпразни само за секунди и вътре останаха тя и Еймъри. Вътре беше чисто и миришеше на химикали. Лампите бяха ярки, ръбовете — остри. А от другата страна на оцветеното стъкло, върху маса лежеше доктор Сейдж Дарнел и стискаше до корема си сиво кепе.

Ако не броим записите от камерите, на които се виждаше как той помага на Лин Синдер да избяга от затвора, Левана не го бе виждала, откакто беше изчезнал преди десетина години. Някога той беше сред нейните най-обещаващи учени и почти ежемесечно правеше огромен напредък в развитието на вълчите й войни.

Но времето се е показало неблагосклонно към него. Лицето му се бе похабило, набръчкало. Беше олисял, а каквото бе оцеляло от косата му, стоеше на сиви туфи. А освен това и болестта. Кожата му, подобно на влечуго, се бе покрила с петна, приличащи на синини, а обривът набъбваше, мехурите се множаха едни върху други. Пръстите му вече синееха. Не, нямаше да го бъде още дълго.

Левана се понесе към прозореца. До микрофона светеше лампичка, която показваше, че връзката между двете стаи е включена.

— Скъпи мой, доктор Дарнел. Никога не съм помисляла, че някога отново ще имам удоволствието да ви видя.

Старият човек отвори очи — все така пламенно сини зад очилата му. Погледът му беше прикован към тавана и макар на Левана да й мина през ума, че прозорецът гледа само в едната посока, тя се ядоса, задето той не си даде труд да я погледне.

— Ваше Величество — каза той със сдържан тон. — Помислих си, че може би ще чуя гласа ви още веднъж.

До нея Еймъри погледна портскрийна на колана си и се извини с нисък поклон.

— Трябва да призная, че тази ирония ме радва. Вие напуснахте почетната си позиция на Луна, за да дойдете тук и да отдадете последните си вехнещи години на разработването на лекарство за тази болест. Болест, за която аз вече имам лекарство. Всъщност… сега се сещам, че май нося няколко мостри със себе си в двореца. Обичам да ги имам под ръка, в случай че нещо трагично сполети моя любим или някой друг, който ми е нужен за моите цели. Бих могла да изпратя да донесат лекарството за вас, но мисля, че не ще го сторя.

— Не се тревожете, кралице моя. Не бих го взел от вас дори да го донесете, особено когато вече знам докъде сте стигнали, за да го получите.

— Докъде съм стигнала ли? За да изкореня болестта, която до този ден не е покосявала моя народ? Струва ми се, че това е доста щедро от моя страна, какво ще кажете?

Полека-лека докторът се изправи. Главата му се отпусна на гърдите, докато той се мъчеше да си поеме дъх, който малкото усилие беше му отнело.

— Досетих се за всичко, кралице моя. Аз наистина вярвах, че когато ги взимате от нас, щитовете биват убивани, но това не е вярно. Изобщо, има ли поне един убит, или всичко е просто театър? Средство да ги затворите изолирани и да точите кръвта им, без да има кой да дойде да си ги потърси?

Кралицата изпърха с мигли.

— Преди време на вас ви се роди щит, нали? Припомнете ми — момче или момиче беше? Може би, когато се прибера у дома, ще го открия и ще му предам колко малък и жалък е бил баща му, когато е умирал пред очите ми.

— Най-интересното за мен беше — каза докторът, като се почеса по ухото и се направи, че не я е чул, — че първият документиран случай на летумозис е отпреди дванадесет години. Но вие събирате антитела от много по-отдавна. В действителност, сестра ви трябва да е започнала експериментите, ако сметките ми са верни.

Левана разпери пръсти върху шкафа.

— Докторе, току-що ми припомнихте защо бяхте такава ужасна загуба за нашия екип.

Той отри с ръка мокрото си чело. На ярката светлина кожата му изглеждаше прозрачна.

— Болестта е ваше дело. Произвели сте смърт, за да поставите Земята на колене, а когато назрее моментът, да се притечете като спасител на хората с вълшебното си лекарство. Лекарство, което толкова дълго сте крили.

— Ласкаете ме. Учените, които работеха за родителите ми, създадоха болестта, а онези под управлението на сестра ми доусъвършенстваха лекарството. Аз чисто и просто завърших проучванията им, като намерих начин да докарам болестта на Земята.

— За целта заразихте с нея лунитяни и ги изпратихте тук, без да имат представа какво пренасят.

— Да ги изпращам тук ли? Нищо подобно. Просто се погрижих хората от охраната ми да гледат на другата страна, когато те… избягаха. — В последната дума се криеше язвителност. Левана не харесваше идеята, че някои от хората й избираха да напуснат рая, който тя им бе подарила.

— Това е биологическа война. — Доктор Дарнел се изкашля в свивката на ръката си, оставяйки тъмночервени петна. — А Земята дори не знае.

— Така ще бъде и занапред. Защото аз ще стоя тук и ще ви гледам, докато умирате.

Той се изсмя остро.

— Наистина ли смятате, че ще отнеса тази тайна в гроба си?

Внезапен гняв прониза тялото на Левана.

Очите на доктора се бяха изцъклили, но усмивката му се ширеше от ухо до ухо, додето той изучаваше прозореца.