Крес

Той си спомни онзи миг, в който забеляза Синдер на върха на стълбището. Косата и роклята й бяха подгизнали от дъжда. Беше забелязал, че си е сложила ръкавиците, които той й подари. На устните му се показа тъжна усмивка. Едва ли Прия имаше това предвид — най-безнадеждната от всички възможности. Отношенията му със Синдер, ако изобщо можеха да се нарекат така, бяха мимолетни и сладко-горчиви.

Но ако нещата бяха по-други, ако не му предстоеше скоро да сключи брак с Левана, ако имаше възможност да зададе на Синдер онзи въпрос, който го тровеше… Всичко ли е било измама? Беше ли мислила някога да му сподели истината? Вероятно тогава би могъл да си представи едно бъдеще, в което започваха отначало.

Но годежът беше много реален, а Синдер беше…

Синдер беше…

Той рязко стана, смачквайки листото в юмрука си.

Глава двадесета

Крес се събуди със смесица от замайващи усещания. Краката й пулсираха тежко, а стъпалата я боляха. С Трън се бяха заровили, за да не измръзнат, и сега тежестта на пясъка я притискаше от врата до петите. Скалпът й все още беше изтръпнал от новата необичайна лекота. Кожата й беше суха и дращеше на допир, устните й се бяха напукали.

До нея Трън се размърда полека, така че да не размести четвъртитото парче плат от парашута, с което се бяха покрили, за да предпазят лицата си от навяванията на вятъра. Но песъчинките в ушите и носа на Крес показваха, че това не беше дало особено добър резултат. Всеки милиметър от тялото й бе покрит с пясък, без значение дали беше останал незаровен. Пясък под ноктите й. Пясък в ъгълчетата на устата й. Пясък в косата й, в гънките на ухото й. А когато опита да изтрие сухите остатъци от съня, операцията се оказа трудна и болезнена.

— Стой мирна — каза Трън и сложи дланта си на ръката й. — Върху платнището може би се е събрала роса. Не трябва да я прахосваме.

— Роса ли?

— Вода, която излиза от земята на зазоряване.

Крес знаеше какво е роса, но мисълта за такава й се струваше нелепа предвид околния пейзаж. Но въпреки това въздухът като че беше леко влажен и тя не спори с Трън, когато той й обясни как да хване четирите краища на платнището и да ги повдигне нагоре, така че в средата му да се събере всичката роса.

Когато се измъкнаха изпод платнището, намериха едва една-едничка глътчица вода и тя беше мръсна от пясъка, навят нощес върху платнището. Крес предаде на Трън нищожния им успех и видя как челото му се сбърчи разочаровано. Но след малко Трън сви рамене и разочарованието му избледня.

— Е, все още си имаме предостатъчно вода от сателита.

Предостатъчното вода се състоеше всичко на всичко от две последни пълни бутилки.

Крес погледна към просветляващия хоризонт. Съмняваше се, че бяха спали повече от два часа — цяла нощ бяха вървели и тя чувстваше, че ако направи още една крачка, краката й ще рухнат. Момичето погледна към планината, откри, че тя беше толкова далеч колкото и предната вечер, и провеси нос.

— Как са очите ти? — попита тя.

— Неведнъж са ми казвали, че са замечтани, но ще оставя на теб да решиш.

Крес се изчерви и се обърна към Трън. Той беше скръстил ръце на гърдите си и се усмихваше широко и безгрижно, но под усмивката му имаше някакво напрежение. Тя осъзна, че спокойствието в тона му също беше престорено и нехайното му поведение прикриваше кипящото под повърхността отчаяние.

— Наистина са замечтани — каза тихо Крес и веднага й се прииска да изпълзи под парашута, да се скрие от неудобство, но пък си струваше да види, че усмивката на Трън вече не беше толкова пресилена.

Двамата вдигнаха лагера си, пийнаха по малко вода и вързаха отново кърпите около глезените на Крес, а в това време утрешната роса се изпаряваше наоколо им, изчезваше. Температурата вече се покачваше. Преди да завърже вързопа, Трън извади чаршафите и накара Крес да се увие в единия като в мантия. От другия си приспособи нещо като наметало с качулка, която се спускаше над челото му.

— Покри ли си главата? — попита той, докато прокарваше крак по земята, за да намери металната пръчка, която ползваше като бастун. Крес се помъчи също така добре като Трън да се увие в чаршафа и чак тогава потвърди. — Добре. Съвсем скоро кожата ти ще се изпече едно хубаво като бекон, но чаршафът ще те предпази поне за известно време.

Докато водеше Трън нагоре по склона, под който бяха лагерували, Крес все подръпваше неудобния чаршаф. Беше капнала от умора, полувдървена от вървенето. Всяка част от тялото й пулсираше от болка.

Бяха изминали четири дюни, когато тя се препъна и падна на колене. Трън заби петите си в пясъка, за да остане прав.

— Крес?

— Добре съм — каза тя, изправи се и изтупа пясъка от краката си. — Малко съм отпаднала. Не съм привикнала на такова натоварване.

Ръцете на Трън стояха във въздуха, като че бе имал намерение да я вдигне, но тя забеляза твърде късно. Той полека ги отпусна до тялото си.

— Можеш ли да продължиш?

— Да. Трябва само пак да вляза в ритъм. — Крес се надяваше да казва истината и краката й да не се държат през целия ден, като че бяха направени от желе.