Крес

— Ще вървим, докато напече силно, после ще си починем. Не бива да се напрягаме много, не и в най-големия пек.

Крес тръгна надолу по дюната и докато чакаше времето за почивка, взе да брои крачките.

Десет.

Двадесет и пет.

Петдесет крачки.

Пясъкът ставаше все по-горещ и палеше краката й през хавлиените кърпи. Слънцето се катереше нагоре.

За да не мисли за сегашното си положение, въображението й взе да се върти около любимите й фантазии. Крес беше корабокруширал пират от втора ера. Беше състезателка по лека атлетика, която тренираше за дълъг преход. Беше безчувствен андроид, който можеше да върви, да върви, да върви и никога нямаше да се умори…

Но фантазиите й започнаха да стават все по-мимолетни — реалността ги избутваше встрани с болката, с лишенията, с жаждата. Крес взе да се моли Трън да позволи да спрат и да си починат, но той не го направи. И те вървяха с мъка напред. Трън се оказа прав за чаршафите — те я пазеха от безжалостното слънце, което иначе щеше да я изгори, и тя благодареше за потта, която с влажността си я разхлаждаше. Отново почна да брои, а потта капеше по свивките на коленете й. Въпреки че се почувства ужасно от това, което си помисли, тя все пак беше доволна, задето Трън не може да я види в това състояние.

Но и самият той не беше неуязвим за изпитанията на пустинята. Лицето му беше станало червено, косата му се бе разрошила от търкането в чаршафената качулка, по бузите му, където се виждаше сянка от покарала брада, имаше мръсни ивици.

Стана по-топло и Трън подкани Крес да допие водата, която бяха отворили сутринта. Тя я глътна с наслада и чак после се сети, че Трън не бе пийнал и глътчица. Водата не й стигна. Денят се разстилаше пред тях, а им бе останала само още една бутилка. Трън й беше казал, че няма да разпределят водата на дажби, но тя не посмя да си поиска още, когато той не беше пил нито капка.

За да й минава по-бързо времето, Крес си затананика всичките хубави песни, които помнеше от музикалните си колекции на сателита. Тя се остави на познатите мелодии да я разсеят. И за известно време вървенето стана по-леко.

— Тази е хубава.

Тя спря и чак след миг разбра, че Трън говореше за песента, която пееше. След още миг успя да си спомни и коя беше.

— О, благодаря ти — каза тя неуверено. Никога досега не беше пяла пред другиго и никой не й бе правил комплимент за пеенето. — Това е известна приспивна песничка на Луна. Някога си мислех, че са ме кръстили на нея, но после научих, че Кресънт е доста срещано име. — И тя отново изпя първия куплет: — Нежна месечинке, горе на небето, щом слънцето се скрие и ти запееш, песента ти е толкова омайна…

Крес хвърли поглед към Трън — на устните му играеше лека усмивка.

— Майка ти сигурно ти е пяла много приспивни песнички, а?

— О, не. Те познават, че човек е щит още с раждането му. Тъй че само няколко дни след това родителите ми ме предали, за да ме убият. Изобщо не помня кои са.

Усмивката на Трън изчезна и след като дълго мълча, накрая той каза:

— По-добре недей да пееш. Като се замисля, така губиш влага през устата.

— О — Крес стисна здраво устни и докосна с пръсти Трън по ръката — сигналът, който бяха почнали да използват, когато им предстоеше да се спуснат по някой склон. После се повлече напред.

Въпреки закрилата на импровизираното й наметало кожата й беше ожулена до кръв от жегата, но мисълта, че наближаваше пладне, я тласкаше напред. Наистина по пладне температурите стигаха най-високите си стойности, но Трън беше й обещал да си отдъхнат от ходенето.

— Хайде, стига толкова — каза Трън накрая, сякаш някой теглеше думите от гърлото му. — Да поспрем, да си починем, докато температурите паднат отново.

Крес издаде стон на облекчение. Ако Трън й беше казал да върви цял ден, без да спира, тя би вървяла, но много се зарадва, че той не го направи.

— Виждаш ли някъде да има сянка? Или някое място, на което ще падне сянка, веднъж слънцето да тръгне да залязва?

Крес примижа и огледа дюните. Макар че обикновено се виждаше тук-там някоя сянка по хълмчетата, по пладне, когато слънцето беше високо, сенки нямаше никъде. Но пред тях тъкмо се изпречи един голям хълм, който не след дълго щеше да хвърли сянка, а по-добро място нямаше да намерят.

— Насам — каза Крес, насърчена от обещаната почивка. Но щом превалиха поредната дюна, погледът й улови нещо в далечината. Тя ахна и сграбчи Трън за ръката.

— Какво има?

— Аз… Това е… — Тя зяпна божествената гледка, като се мъчеше да намери думи, за да я опише. Синьо, зелено — ярък контраст на оранжевия фон на пустинята. — Вода! И… и дървета!

— Виждаш оазис ли?

— Да! Трябва да е оазис!

Облекчението я заля и тя взе да трепери от обещанието за сянка, вода и почивка.

— Хайде, не е далече — каза тя и заора в пясъка с подновени сили.

— Крес, Крес! Стой! Пази си силите!

— Но оазисът е съвсем близо.

— Крес!