Крес

Но тя не го чу. Вече си представяше как прохладната вода се излива в гърлото й. Бризът под навеса от палми. Може би там щеше да има и храна, някаква непозната, земна, тропическа храна, която никога не беше вкусвала, сочна, прохладна, освежителна…

Но най-много от всичко си мечтаеше да се строполи под някоя хладна сянка, защитена от слънцето, където да поспи, докато нощта падне и донесе прохладата и безброй звезди.

Трън вървеше след нея — беше се отказал да я увещава да спре. Но скоро Крес осъзна колко жестоко се бе отнесла с него, като го накара да върви толкова бързо. Тя забави малко крачка, без да сваля очи от езерото, което трептеше в подножието на една дюна.

— Крес, сигурна ли си за оазиса? — попита Трън, когато смогна да си поеме дъх.

— Разбира се, че съм сигурна. Точно пред нас е.

— Но… Крес.

Тя намали крачка.

— Какво има? Нещо боли ли те?

Той поклати глава.

— Не, просто… добре, добре. Мога да вървя наравно с теб. Хайде, води ме към този оазис.

Тя засия, грабна свободната му ръка и го поведе по набраздената повърхност и вълните на пустинята. Фантазии завзеха мислите й, изместиха и последната капчица умора. Кърпите бяха прежулили краката й, прасците й бяха изгорели там, където чаршафите не ги скриваха от слънцето, главата й се въртеше от жажда, но оазисът беше толкова близо. Толкова близо.

Но докато тя се плъзгаше напред по ронливия пясък, оазисът все така си стоеше далечен. Въртеше се някъде на хоризонта и с всяка нейна крачка трептящите дървета като че отстъпваха назад.

Отчаяна, тя крачеше напред. Разстоянието беше измамно, но те скоро щяха да стигнат. Само трябваше да вървят, да не спират. Крачка по крачка, единият крак пред другия.

— Крес?

— Капитане — Крес се задъхваше, — не е… не е далеч.

— Крес, приближаваме ли се?

Тя се препъна, забави значително крачка и накрая спря задъхана.

— Капитане?

— Оазисът, Крес, виждаш ли да го приближаваме? Дърветата станаха ли по-големи, отколкото бяха преди?

Крес примижа срещу водата и дърветата — най-прекрасната гледка — и отри лицето си с ръкав. Беше й много горещо, но по плата не останаха следи от пот. Истината беше толкова болезнена, че тя нямаше сили да я изрече.

— Н-не. Но това… как е възможно…

Трън въздъхна, но във въздишката му нямаше разочарование, а само примирение.

— Това е мираж, Крес. Трик, с който светлината мами очите ти.

— Но… аз виждам оазиса. В езерото даже има острови, дървета…

— Знам. Миражите винаги изглеждат като истински, но всъщност виждаш само онова, което искаш да видиш. Това е илюзия, Крес. Оазис няма.

Крес гледаше омагьосана как водата се къдри на малки вълнички, как дърветата потрепват, като че бризът се закача с клоните им. Всичко беше толкова действително, толкова осезаемо. Тя почти подушваше, вкусваше хладния вятър, който подухваше към нея.

Крес едва стоеше на краката си и само страхът, че горещият пясък ще я изгори, й даваше сили да остане права.

— Не се бой. Много хора виждат миражи в пустинята.

— Но… на мен дори не ми мина през ума. А трябваше да се досетя. Чувала съм разкази, но не мислех… не знаех, че е толкова истинско.

Трън докосна с пръсти чаршафа, опитвайки се да намери ръката й.

— Нали няма сега да заплачеш? — попита той хем нежно, хем строго. Да се плаче беше забранено — водата тук беше безценна.

— Няма — каза тя тихо и решително. Не че не искаше да се разплаче, искаше. Но не беше сигурна, че тялото й можеше да произведе достатъчно сълзи.

— Добре. Хайде, намери ни някоя дюна да поседнем за малко.

Крес отлепи погледа си от мимолетната горчива илюзия. Огледа близките дюни и поведе Трън към един склон, който гледаше на юг. Щом превалиха хребета, тънката връв, която я държеше права, се скъса. Крес издаде болезнен стон и се строполи на пясъка.

Трън извади от вързопа одеялото и парчето плат от парашута, постла го на земята да седнат отгоре му, че да не се изгорят на пясъка, после дръпна ъглите над главите им като навес, който да ги пази от яркото слънце.

Обви ръка около раменете на Крес и я придърпа към себе си. Тя беше онемяла, чувстваше се предадена — от пустинята, от слънцето, от собствените си очи. Истината бавно поникваше в ума й.

Нямаше вода.

Нямаше дървета.

Нямаше нищо друго освен безкрайния пясък, безкрайното слънце, безкрайното вървене.

Може би никога нямаше да се измъкнат от пустинята. Не можеха да вървят вечно. Тя не вярваше, че ще може да издържи така и още ден само, а кой знае колко им оставаше до края на пустинята. Нямаше да издържат, не и когато всяка дюна се умножаваше по нови три, когато всяка крачка към планината ги отдалечаваше от нея, а те дори не знаеха дали тя ще им предложи подслон, когато стигнеха там.

— Няма да умрем в пустинята — обади се Трън с тих, успокоителен глас, като че знаеше точно къде я бяха отвели мислите й. — Аз съм минавал и през по-тежки изпитания от това и пак съм оцелявал.

— Така ли?

Той отвори уста, но замълча.

— Е… бил съм в затвора за дълго, а там не беше като да си отишъл на излет.

Крес оправи кърпите на краката си. Въжетата от косите й бяха започнали да прорязват кожата й.