Крес

— Не днес, но все някога. Губите си времето с тази сватба и медиите, на които разчитате да разпространят новината ви. Народът на Луна не дава пукната пара какво мислят хората на Земята. Искате да обявите тук коя сте, но това няма да убеди тях да се вдигнат на бунт срещу своя владетел и да короноват вас за своя кралица.

— Разбира се, че ще го направят. Аз съм законният наследник!

Синдер се отдръпна назад, уплашена от собствените си думи. И през ум не й беше минавало, че лунната й самоличност бе проникнала така дълбоко в нея и че е силно решена да претендира за мястото си. Чувството беше необичайно и граничеше с гордост.

— Да, вие сте законният наследник — потвърди докторът. — Но трябва да убедите в това народа на Луна, а не хората на Земята. Лунитяните трябва да научат, че вие сте жива. Само когато те застанат на ваша страна, може да се надявате на успех и да получите онова, което ви се пада по право, по рождение. Но не забравяйте, че Левана няма да се даде лесно.

Синдер си разтри врата и зачака предупрежденията за високите нива на адреналина да изчезнат.

— Добре, да приемем, че сте прав и че това е единственият път. Как тогава ще се доберем до Луна? Нали всички аеродруми се намират под земята? И както предполагам, са строго охранявани?

— Именно. Трябва да намерим начин да ви вмъкнем скришом. Явно, че няма да можем да използваме вашия кораб… — Той замълча и се почеса по главата. — Работата иска внимателно да обмислим стратегията си.

— О, чудесно! Още стратегии. Любимата ми част.

— Междувременно бих ви препоръчал да не се отдалечавате от сърцето на града и да гледате да не излизате много от кораба си. Тук не сте в пълна безопасност.

Синдер погледна намръщено.

— В случай че не сте забелязали, да ви припомня, че не остана човек, който не ме е видял. Какъв смисъл има да ме криете.

— Нямах това предвид. Районът познава повече случаи на летумозис от всяко друго кътче на Земята. И въпреки че повече от година тук не е имало бум на болестта, не бива да ставаме непредпазливи. Не и когато става дума за вас.

— Но… аз имам имунитет срещу болестта. Да не сте забравили? Онова ваше малко откритие, което сложи началото на цялата бъркотия?

Той завъздиша тежко. Сломеното му изражение събуди внезапно тревога у нея.

— Докторе?

— Имам доказателства, че болестта е започнала да мутира — каза Ърланд. — Това означава, че лунитяните също могат да се заразят. Ако не всички, поне част от нас.

Кожата й настръхна. Удивително беше как бързо се завърнаха старите й страхове. Седмици наред Синдер живееше неуязвима за един от най-безпощадните убийци на Земята, но заплахата се бе завърнала. Имунната й система можеше да бъде изложена на риск.

А тя се намираше в Африка — там, откъдето бе започнало всичко.

Почукването по вратата сепна и двамата. Стражът стоеше в коридора, мокър от скорошния проливен дъжд, облечен в някакви военни дрехи, които беше намерил на борда на Рампион. Раните му вече не се виждаха, но Синдер забеляза, че той стоеше сковано и пазеше ранената си страна.

В ръцете му имаше поднос с тънка питка, от която се носеше обилна миризма на чесън.

— Чух, че разговаряте. Помислих си, че операцията е свършила — каза той. — Как е приятелят ти?

Синдер хвърли поглед към Вълка. Той също беше заплашен от болестта. Всички в тази стая бяха лунитяни, внезапно осъзна тя. Ако доктор Ърланд беше прав, тогава за всички им съществуваше риск да се заразят.

Синдер трябваше да преглътне, за да си възвърне гласа:

— Жив е. — Тя стана от стола до леглото на Вълка и подаде ръка на стража. — Аз съм Синдер.

Той присви очи.

— Знам коя си.

— Така е, но си помислих, че би било хубаво да се запознаем сега, когато сме на една страна.

— Така ли си помисли?

Синдер се намръщи, но преди да съумее да отвърне, мъжът премести подноса в другата си ръка и стисна нейната.

— Хаицинт Глина. За мен е чест.

Синдер не знаеше как да разчете тона му, който звучеше малко подигравателно, затова се отдръпна и хвърли поглед към доктора, който притискаше с пръсти китката на Вълка. Очевидно той не смяташе да се включи в представянето.

Синдер отри ръцете си в панталоните и измери с поглед подноса.

— Значи така. Можеш да стреляш с пистолет, можеш да управляваш космически кораб и можеш да месиш питки, а?

— Някакви деца донесоха хляба — той бутна подноса към Синдер. — Казаха, че е за теб, но аз им отвърнах, че не бива да те безпокоят.

Тя непохватно взе питката.

— Донесли са я за мен, така ли?

— „За киборга“, ако трябва да съм съвсем точен. Би било странно, ако има друг освен теб в града.

— Чудно ми е защо са я донесли.

— Предполагам, че това няма да бъде последният подарък, който ще получиш от жителите на Фарафра — обади се доктор Ърланд.

— Но защо на мен? Тези хора не ме познават.

— Разбира се, че те познават. Или поне знаят за съществуването ти. Градът не е откъснат от света, както сигурно си мислиш. Когато пристигнах, дори на мен вече ми се носеше славата.

Синдер остави подноса на писалището.

— И не са ви предали? Ами парите от наградата? И това, че сте луниятнин? Това не ги ли интересува?