Крес

— Нима забравихте, че тя е лунитянка? Лунитянка, която познава хора, работещи в този дворец! Тя принуди вас — най-строго охранявания човек в държавата, да й дадете лична покана за годишния бал, след което проникна тук, както допускам, с едничката цел да провокира кралица Левана. Лин Синдер избяга от строго пазения ни затвор, успя да се измъкне на армията ни, а това, в края на краищата, доведе до нападението, което погуби живота на хиляди хора! Как може да твърдите, че не е опасна?

Каи изправи гръб.

— Нападението дойде от Левана, а не от Синдер.

Торин издаде стон и потърка с пръсти слепоочията си. От дълго време насам Каи не беше виждал това изражение на лицето на своя съветник. Беше онова изражение, което говореше, че Торин смята Каи за идиот.

У императора се надигна негодувание.

— И ако искате да знаете, тя отказа поканата ми за бала. А дойде единствено, за да ме предупреди! Колкото до доктор Ърланд… — Каи се подвоуми. Той все още не можеше да реши какво да мисли за взаимоотношенията между Синдер и доктора. — Левана иска смъртта й. Не виждам какъв друг избор й оставихме, освен да избяга.

— Ваше Величество, боя се, че заради чувствата ви към… това момиче проявявате пристрастия, които излагат на риск способността ви да взимате правилни решения, когато става дума за нея.

Лицето на Каи пламна. Толкова ли му личеше?

— Но нали продължавам да се мъча да я намеря? Нали? Все още половината от армията ни я издирва.

— А вие кого се опитвате да намерите — нея или тази принцеса?

Каи посочи към Наинси.

— Какво значение има щом са заедно? Ще намерим и двете!

— И тогава ще дадете на Луна нова кралица, а Лин Синдер ще бъде помилвана, така ли?

— Не знам. Може би. Толкова ли е страшно това, на което се надявам?

— Но тя пак ще си остане една от тях. Сам казахте, че ви е излъгала за всичко. Какво знаете за нея? Че е откраднала идентификационния чип на едно умряло момиче. Че е помогнала на известен крадец да се измъкне от затвора. Да продължавам ли?

Каи потрепна, завъртя се с лице към прозореца и непреклонно скръсти ръце на гърдите си. Неприятно му беше, че всяка дума, изречена от Торин, беше неоспорима, а надеждите, които Наинси му беше дала, се градяха на смътни наблюдения и мъгляви догадки.

— Разбирам, че отчасти се чувствате виновен, задето я осъдихте на екзекуция — каза Торин и гласът му стана по-мил. — Но трябва да спрете да я идолизирате.

— Да я идолизирам ли… — Каи се обърна с лице към него. — Аз не я идолизирам.

Торин го изгледа замислено, докато Каи започна да се чувства неловко.

— Може да й се възхищавам понякога, но дори вие трябва да признаете, че онова, което направи Синдер, беше впечатляващо. И освен друго, на бала тя се опълчи на Левана. Това вас не ви ли впечатли? Поне мъничко?

Торин закопча сакото на костюма си.

— Думата ми е, Ваше Величество, че вие сякаш вярвате прекалено много на едно момиче, за което на практика не знаете нищо. Момиче, което ни навлече много, много неприятности.

Каи се навъси. Разбира се, Торин беше прав. Той не знаеше нищо за Синдер, колкото и да му се струваше, че знае много. Но той беше императорът. Имаше средствата. Може и да не знаеше много за Синдер, но щом тя бе успяла да научи за лунната принцеса, тогава той можеше да научи повече за нея. И много добре знаеше откъде да започне.

Глава двадесет и трета

Крес се събуди, но този път я обгръщаха ръце, а не пясък — макар че пясък имаше колкото щеш. Трън я бе придърпал толкова близо до себе си, че тя усещаше дъха му във врата си, усещаше как гърдите му се надигат и се спускат. Тя сънливо отлепи клепачите си.

Нощта беше паднала. Луната се бе завърнала, по-голяма от предишната нощ, заобиколена от море от звезди, които блещукаха и им намигваха.

Изпитваше ужасна жажда, а в устата й нямаше слюнка дори да навлажни пресъхналия си език. Започна да трепери въпреки парашута, одеялата и чаршафите, натрупани отгоре й. Въпреки горещината, която изгорялата й кожа изпускаше, въпреки топлината на Трън, която я пазеше. С тракащи зъби тя се сгуши в него. Прегръдката му я обви по-плътно. Тя вдигна глава нагоре. Звездите се движеха, кръжаха над тях като водовъртеж, който се мъчеше да засмуче цялата планета в дебрите си. Звездите й се подиграваха. Присмиваха й се.

Тя стисна очи и пред тях се яви жестоката усмивка на Сибил. В главата й отекнаха заглавия от новините, изречени с носово детско гласче. ЧЕТИРИНАДЕСЕТ ГРАДА — НАПАДНАТИ… НАЙ-ЖЕСТОКАТА СЕЧ ОТ ТРЕТАТА ЕРА… ШЕСТНАДЕСЕТ ХИЛЯДИ ЖЕРТВИ…

— Крес! Крес, събуди се!

Тя се сепна, но продължи да трепери. Трън стоеше надвесен над нея, очите му светеха от лунната светлина. Той намери лицето й, допря длан до челото й и изруга.

— Имаш температура!

— Студено ми е.

Той потри ръцете й.

— Съжалявам. Знам, че никак няма да ти хареса, но трябва да ставаме. Трябва да продължим.

Това бяха най-жестоките думи, които Трън би могъл да изрече. Цялото й тяло като че бе направено от пясък, който и най-нежният бриз щеше да разпръсне.

— Крес, чуваш ли ме? — Той взе лицето й в двете си ръце. Кожата му беше хладна, успокояваща.