Крес

Крес наклони шишето до устата си, внимателно, че да не похаби и една капчица, после спря. Предложението беше примамливо. Можеше да изпие всичката вода и пак нямаше да утоли жаждата си, но…

— Изпий шишето — каза Трън.

Тя пи, докато гърлото й спря да моли за още.

— Ами ти?

— Аз вече пих.

Крес знаеше, че това не беше истина, но с всяка глътка самоотвержеността й се стопяваше и скоро тя привърши бутилката, както Трън й каза. Тя се крепеше несигурно на краката си, надигнала бутилката към небето. Надяваше се да улови още една капка, но накрая се увери, че не беше останало нищо.

Крес замря и с копнеж остави бутилката във вързопа на рамото на Трън. Погледна към хоризонта и забеляза планинските сенки — все така далеч от тях.

Трън вдигна пръчката си и преди да тръгнат, тя се застави да поеме три пъти дълбоко дъх с надеждата, че това ще й даде кураж. Пресметна приблизително броя на крачките, които ги деляха от следващата дюна, и тогава започна да брои. Единият крак пред другия. Топъл въздух навътре, топъл въздух навън. Фантазията й, че е смел изследовател, отдавна се бе разнесла, но я държеше съзнанието, че Трън разчиташе на нея.

Крес с мъка се изкачваше по дюната, а зъбите й взеха отново да тракат. Два пъти се препъна. Опита се да си представи нещо успокояващо. Меко легло, износено одеяло. Слънцето отдавна е изгряло, но тя още спи в слабо осветена стая, а вън на первазите на прозорците растат цветя. Събужда се в прегръдките на Трън. Пръстите му нежно отмятат косата от челото й, устните му я целуват по слепоочието за добро утро…

Но мечтата й се изплъзна. Крес никога не беше виждала такава стая и картините в ума й, които бяха плод на много усилия, бързо се замъглиха от болката.

Дюната дойде и отмина. Крес едва дишаше.

Две дюни. Планината се мяркаше подигравателно в далечината.

Всеки път щом стигнеха върха на някоя дюна, тя вперваше поглед в следващата. Само да превалим ей тази стръмнина, и ще поседна за минутка. Само още една…

Но вместо да спре да си почине, когато стигаха целта си, тя избираше нова и продължаваше напред.

Трън не каза и дума, когато Крес се подхлъзна и падна по колене. Само я вдигна пак на крака. Той нищо не каза и когато тя намали крачка дотолкова, че почна да пълзи едва-едва — стигаше му, че вървяха. Духът му й вдъхваше увереност — никога нетърпелив, никога груб.

С притъпени, безумни сетива бяха напредвали векове през пустинята. И когато Крес чувстваше вече, че всяка част на тялото й ще се разпадне, небето на изток взе да просветлява и тя разбра, че пейзажът се бе сменил. Пясъчните дюни ставаха по-ниски и по-плитки и не много надалеч като че свършваха с дълга, гладка равнина от червена камениста почва, осеяна тук-там с бодливи храсти. Зад нея започваше подножието на планината.

Крес хвърли поглед към Трън и се изненада, когато улови следи от изтощение, врязали се в чертите на лицето му. Но щом спряха, на мястото на умората се появи непоколебима решителност.

Тя описа гледката, колкото можа.

— Можеш ли да кажеш колко време ще ни трябва да стигнем до храстите?

Крес опита, но не успя да зарови страха, че равнината ще се окаже още една илюзия, а отмората от пясъка и от подутите й крака ще се отдалечава с всяка тяхна крачка.

— Не.

— Добре, всичко е наред — кимна Трън. — Ще се опитаме да стигнем там, преди да са почнали жегите. Може да успеем да съберем малко роса от клоните.

Роса. Вода. Дори да я близне само, да я вкуси… никога повече Крес нямаше да се отнася пренебрежително и към една-едничка кална глътка.

Тя тръгна и още с първите крачки в краката я прободе, но после отново взеха да стават безчувствени от безкрайното ходене.

И тогава погледът й срещна нещо голямо и бяло и Крес замръзна на място. Трън се блъсна в нея и Крес сигурно щеше да се строполи, ако той не я бе обгърнал с ръце да я закрепи.

— Какво има?

— Там има… животно — прошепна тя, като се боеше да не подплаши създанието, което стоеше на върха на дюната. То вече ги бе забелязало и се взираше спокойно в Крес. Момичето се опита да определи какво е според онова, което знаеше за дивите животни на Земята. Някакъв вид коза? Газела? Животното имаше тънки бели крака, огромни копита, заоблено коремче, от което се показваха краищата на ребрата. Спокойното му лице беше жълто-кафяво с черни и бели ивици, подобно на маска около очите. Два дълги спираловидни рога се извиваха нагоре от главата му и удвояваха височината му.

Това беше първото земно животно, което Крес виждаше. Беше красиво, величествено, загадъчно и я наблюдаваше с черните си немигащи очи.

За миг Крес си представи, че може да заговори на животното с мислите си, да го помоли да ги отведе на сигурно място. То щеше да разбере вътрешната й доброта и като древна богиня на животните, изпратена да я отведе до нейната съдба, щеше да прояви милост.

— Животно ли? — попита Трън и Крес се опомни, че той я бе чакал да му даде повече подробности какво вижда.

— Ами има дълги крака и рога, и… Трън, много е красиво.