Крес

Когато наближиха лагера, хората се изправиха. Двама души от групата излязоха напред, за да ги посрещнат. Макар че главите им бяха покрити с кърпи, те ги бяха свалили до брадичките си и Крес забеляза, че едната беше жена. Ловецът заговори с тях на своя език и на лицата на непознатите се изписа смесица от съчувствие и любопитство, но не и без сянка на подозрение.

От малката група жената имаше най-остри очи, но тя първа им се усмихна.

— Минали сте през ужасно изпитание — каза тя с акцент, но не толкова силен като на ловеца. — Казвам се Джина, а това е съпругът ми Нилс. Добре дошли в нашия керван. Хайде, елате. Имаме предостатъчно храна и вода. Нилс, помогни на човека за чантата му.

Съпругът й излезе напред и взе импровизираната торба от рамото на Трън. След като бяха изпили водата, тя доста беше олекнала, но на лицето му се изписа облекчение, когато се освободи от тежестта й.

— Имаме малко храна вътре — каза той. — Повечето пакетирана. Не е много, но е за вас, ако ни помогнете.

— Благодарим за предложението, младежо — отвърна Джина, — но това не са преговори. Ще ви помогнем.

Крес беше благодарна, че не им зададоха повече въпроси, а ги отведоха до огъня мълчаливо. Хората там се преместиха, направиха им място на гъсто изплетените рогозки, докато ги разглеждаха любопитно. Ловецът ги остави и повлече трупа на животното към друг кът на лагера.

— Какво беше това животно? — попита Крес със залепени очи върху пътеката, издълбана от тялото му.

— Пустинна антилопа — каза Нилс и подаде на нея и на Трън по едно канче, пълно с вода.

— Беше красива.

— Освен това ще стане и много вкусна. А сега пий.

Крес искаше да скърби за животното, но водата дойде като благословия, която я откъсна от мислите й. Тя премести погледа си към канчето и стори, както й казаха — пи, докато коремът й се препълни и я заболя.

Хората останаха предимно смълчани и Крес усети как любопитните им погледи я обграждаха. Тя избягваше да среща очите им и несъзнателно се присламчваше по-близо и по-близо до Трън, докато не му остави друг избор, освен да я прегърне.

— Дълбоко сме ви благодарни — каза той и леко се усмихна, но на никой определен човек.

— Имали сте късмет, че ни намерихте. Тоест че Куенде ви е намерил — каза Джина. — Пустинята е сурово място. Сигурно ви закриля щастлива звезда.

Устните на Крес се разтегнаха в усмивка.

— Много сте млади. — Думите прозвучаха в ушите на Крес като обвинение, но лицето на жената беше мило. — Откога сте женени?

— Младоженци сме — каза Трън и я стисна. — Тръгнали бяхме на меден месец. И дотук с щастливата ни звезда.

— А и аз не съм толкова млада, колкото изглеждам — каза Крес, като почувства, че и тя трябва да даде своя принос към представлението. Но гласът й изписука тънко и тя бързо съжали, че се е обадила.

— Някой ден ще благодариш на младостта си — Джина й смигна.

Крес отново сведе поглед и остана доволна, когато някой остави пред нея една широка лъжица и купа димяща храна, която ухаеше екзотично, пикантно, приятно.

Момичето се поколеба и хвърли поглед настрани към жената, която й подаде купата, като не беше сигурно дали трябва да сподели храната, да я подаде на човека до нея, да я изяде бавно и изтънчено, или…

Но след миг хората край огъня с удоволствие лапаха всеки от своята храна. Замаяна от глада, Крес придърпа купата в скута си. Загриза отначало бавно, като се мъчеше да определи вида на храните. Граха лесно разпозна, защото имаха от него и на Луна, но вътре видя и други видове зеленчуци, непознати за нея, омесени с ориз и залети с гъст, ароматен сос.

Тя загреба с лъжицата едно парче от нещо жълтеникаво и твърдо. Отхапа и установи, че отвътре беше меко и пареше.

— Нямате ли картофи там, откъдето идвате?

Крес вдигна рязко глава и видя, че Джина я наблюдаваше с любопитство. Момичето преглътна.

— Сосът — каза тя тихо, като се надяваше, че Джина не ще обърне внимание, че избягва въпроса й. Картофи, разбира се! Лунните картофи бяха по-тъмни на цвят и по-сипкави отвътре. — От какво е?

— Къри, нищо особено. Харесва ли ти?

Крес кимна въодушевено.

— Много, много ми харесва. Благодаря ви.

Щом разбра, че всички очи се бяха обърнали пак към нея, момичето бързо набута остатъка от картофа в устата си, нищо че от подправките бузите й пламнаха. Докато се хранеха, една чиния със сушено месо стигна до нея, но тя не попита от какво животно е, а сетне и купа с портокалов сок и сладки, зеленикави на цвят ядки с толкова много различни вкусове за разлика от протеиновите ядки, които Сибил често й носеше.

— Търговци ли сте? — попита Трън и пое една шепа ядки, които Крес сипа в дланта му.

— Да, търговци — каза Джина. — Минаваме по този път четири пъти годишно. Разтревожена съм, че има крадци. От години не сме срещали такива проблеми.

— Времената са отчаяни — Трън сви рамене. — А защо с камили, ако не възразявате, че питам? Начинът ви на живот прилича много на хората от втора ера.