Крес

— Не мога да стана. — Когато проговори, езикът й залепна за небцето.

— Можеш. По-добре ще бъде да вървим през нощта, когато е прохладно, отколкото да се мъчим през деня. Нали разбираш какво ти казвам?

— Краката ме болят… вие ми се ужасно свят…

Лицето на Трън се изкриви. Крес поиска да погали с пръсти косата му. На всички снимки, на които го беше виждала, даже и тези от затвора, той беше чист и спретнат. А сега беше развалина — с брадясало лице и мръсна коса. Но и така пак беше много красив.

— Знам, че не искаш да продължиш — каза той. — Знам, че заслужаваш почивка. Но ако само си лежим тук, може никога повече да не станем.

Крес си помисли, че това не беше лоша идея. Пясъкът под нея затрепери и тя докосна с ръка гърдите му, търсейки равномерното биене на сърцето му. Когато го намери, въздъхна щастливо. Тялото й започна да се разтваря, малки песъчинки, които се разпръскваха…

— Капитане — измърмори тя, — мисля, че съм влюбена в теб.

Веждите на Трън щръкнаха нагоре. Крес отброи шест удара на сърцето му и тогава неочаквано той се разсмя.

— Само не ми казвай, че са ти трябвали цели два дни да го проумееш. Струва ми се, че губя очарованието си.

Пръстите й се свиха до гърдите му.

— Ти си знаел?

— Какво да съм знаел? Че ти си самотна, а аз съм неустоим? О, да, знаех го. Хайде, Крес, изправи се.

Главата й падна на пясъка, сънят заплашваше да я отведе. Да щеше Трън да легне до нея, да я вземе в ръцете си, тогава повече никога нямаше да се налага да става.

— Крес… хей, никакво спане повече. Имам нужда от теб. Нали помниш лешоядите, Крес. Лешоядите!

— Ти нямаш нужда от мен. Ако не бях аз, ти сега изобщо нямаше да се намираш тук.

— Не е вярно. Е, добре… донякъде е вярно. Но нали вече говорихме по този въпрос.

— Мразиш ли ме? — Крес потрепери.

— Разбира се, че не те мразя. И спри да си хабиш силите за глупави приказки! — Трън подпъхна ръцете си под раменете й и я изправи насила. Тя се хвана за китките му.

— Трън, мислиш ли, че и ти някога ще ме заобичаш?

— Крес, това е много мило, но аз май съм първият мъж, когото срещаш, нали така? Хайде, изправи се.

Тя извърна главата си настрани. Ужасът се стовари отгоре й. Трън не й вярваше. Не разбираше колко силни бяха чувствата й.

— О, спатии, аса и звезди! — изпъшка той. — Нали няма пак да почнеш да плачеш?

— Н-не. — Крес прехапа устни. Не беше излъгала. Много искаше да заплаче, но очите й бяха пресъхнали.

Трън прокара ръка през косата си и изтръска един облак пясък.

— Така е — каза той твърдо. — Ние с теб сме сродни души. А сега, моля те, изправи се.

— Сигурно на много момичета си казвал, че ги обичаш.

— Ами, да. Но ако бях знаел, че ще го използваш срещу мен, щях да го премисля.

Заля я страдание и тя се отпусна до него. Главата й се въртеше.

— Умирам — прошепна тя, поразена от неизбежността на този факт. — Ще умра. А никой никога не ме е целувал.

— Крес. Крес! Няма да умреш.

— Щяхме да изживеем такава страстна любов — като в онези драми по мрежата. Но не би — аз ще умра сама, нецелуната нито веднъж.

Трън изпъшка, но не от мъка, а от раздразнение.

— Чуй ме, Крес, трябва да те уведомя, че целият съм потен, всичко ме сърби и от два дни не съм си мил зъбите. Моментът хич не е подходящ за романтика!

Тя изцвърча и скри главата си между коленете, като се мъчеше да накара света да спре да се върти толкова бързо. Безнадеждността на положението, в което се намираха, я смазваше. Пустинята нямаше да свърши никога. Те никога нямаше да се измъкнат оттук. Трън никога нямаше да я обикне.

— Крес, погледни ме. Погледна ли ме?

— Мхм — измрънка тя.

Трън се подвоуми.

— Не ти вярвам.

Тя вдигна главата си с въздишка, така че да може да надзърне през завесата от накълцаната си коса.

— Гледам те.

Той клекна близо до нея и докосна лицето й.

— Обещавам, че няма да позволя да умреш нецелуната.

— Аз умирам сега.

— Не умираш.

— Но…

— Аз ще реша кога умираш и когато това се случи, гарантирам ти, че ще получиш целувка, която си е струвало да чакаш. Но сега трябва да станеш.

Тя дълго се взира в него. Очите му бяха изненадващо ясни, сякаш можеше да я види, и той дори не трепна пред скептичното й мълчание. Не се ухили равнодушно, не каза нищо подигравателно. Просто чакаше.

Крес не можа да спре погледа си, когато той се отклони надолу към устата му. Усети как нещо в нея се размърда. Решителност.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — кимна Трън.

Тя потрепери заради болката, която я очакваше, но се съвзе и протегна напред ръце към Трън. Той я издърпа на крака, светът се залюля, Крес се препъна, но Трън я задържа, додето се закрепи. Гладът измъчваше празния й стомах. Болката заби остри зъби в прежулените й крака, тръгна по тях нагоре и я удари в гръбнака. Лицето й се изкриви, но тя опита да не й обръща внимание. С помощта на Трън наново завърза чаршафа на главата си.

— Краката ти кървят ли?

В тъмното момичето не ги виждаше, а и те стояха още увити в кърпите.

— Не знам, но ме болят. Много.

— Може да си получила инфекция и затова да имаш температура. — Трън й подаде последната бутилка с вода, пълна наполовина. — А може да си се обезводнила. Изпий цялото шише.