Крес

— О, чудесно, пак започнахме. — Крес долови усмивката в гласа му, но не посмя да отвърне поглед от създанието, за да не би то да се стопи във въздуха като привидение.

— Може би наблизо има вода — размишляваше гласно Трън. — Трябва да продължим напред.

Крес пристъпи неуверено. Усети по-остро отпреди как пясъкът се плъзна и призна, че с Трън бяха много тромави, докато се препъваха и лазеха по дюните, а животното стоеше така елегантно и спокойно.

Създанието наклони глава, без да помръдне, докато Крес бавно-бавно приближаваше. Дори не беше разбрала, че е затаила дъх, докато животното не примигна и не извъртя главата си към другата страна на дюната.

Пукотът на пушка отекна над пустинята.

Глава двадесет и четвърта

Животното се сепна, преметна се надолу по дюната, а от раната в корема му покапа кръв. Крес извика и падна назад. Трън я дръпна да седне на пясъка.

— Крес! Добре ли си?

Тя трепереше и гледаше, а животното се изтърколи до долу и на корема му се събраха буци пясък. Крес искаше да изпищи, но всеки звук се бе парализирал вътре в нея. В главата й се въртеше една мисъл — животното беше поискало да й каже нещо, а сега светът се люлееше, бледнееше, на нея й се повдигаше, по пясъка имаше кръв, тя не знаеше какво се бе случило…

— Крес! Крес!

Ръцете на Трън я опипваха, търсеха и тя осъзна мъгляво: той мислеше, че е ранена. Крес хвана ръцете му, стисна ги здраво и след като думите отказваха да излязат от устата й, опита се чрез стискането да му каже истината.

— Аз… аз съм…

Тя спря. И двамата бяха чули. Запъхтяното дишане, стъпките, които се подхлъзваха, катереха се.

Залята от ужас, Крес се сви, притисна се в прегръдката на Трън. На върха на дюната се появи мъж. Носеше пушка.

Мъжът забеляза първо животното, мъртво или умиращо, а после с крайчеца на окото си зърна Крес и Трън. Той извика, като едва не падна, и се опули насреща им. Веждите му се скриха под тънката наметка на главата. Кафявите му очи и част от носа му беше всичко, което се виждаше от него — останалото беше покрито с дреха, която се спускаше чак до глезените и така го пазеше от суровите стихии в пустинята. Под дрехата надничаха чифт дънкови панталони и избелели от слънцето ботуши, покрити със спечена кал.

Мъжът обстойно разгледа Крес и Трън и когато приключи, свали пушката си. Заговори им и за миг Крес си помисли, че от слънцето и изтощението накрая наистина беше полудяла, защото не разбра и думичка от казаното.

Трън я стисна още по-силно за ръцете.

За миг мъжът се вторачи в тях мълчаливо. После се помести, смъкна вежди и в тях се показаха сиви петънца.

— На универсалния тогава, а? — рече той със силен акцент, от който пак беше много трудно да се доловят думите. Той огледа окъсаните им дрехи и чаршафите. — Не сте тукашни.

— Да… сър — обади се дрезгаво Трън. — Нуждаем се от помощ. Моята… жена ми и аз бяхме нападнати и ограбени преди два дни. Водата ни свърши. Моля ви, помогнете ни.

Мъжът присви очи.

— Ами очите ти?

Трън нацупи устни. Помъчил се бе да скрие слепотата си, показвайки бдителен, внимателен поглед, но очите му все така гледаха нефокусирано.

— Крадците здравата ме удариха по главата — каза той — и оттогава не виждам. А съпругата ми има температура.

Мъжът кимна.

— Разбира се. Моите… — той се запъна. — Приятелите ми не са далеч оттук. Наблизо има оазис. Там… лагеруваме.

Крес примря. Оазис. Лагер.

— Трябва да отнеса животното — каза мъжът и посочи с глава към свалената твар. — Можете ли да вървите? Десет минути… може би?

— Можем — и Трън погали Крес по ръцете.

Десетте минути се сториха на Крес час, докато с Трън следваха мъжа през пустинята, вървейки по дирята, оставена от трупа на животното. Крес се помъчи да не гледа към горкото животно и вместо това си мислеше за обещаната им сигурност.

Тя съзря оазиса — сякаш самият рай — и внезапен изблик на радост се надигна от гърлото й и се изля навън.

Бяха успели.

— Опиши ми — тихо каза Трън и я хвана за лакътя.

— Има езеро — каза тя. Знаеше, че това тук вече е истинско и не разбираше как е могла да обърка смътния мираж с нещо толкова ярко и пълно с живот. — Синьо като небето, опасано с треви и някъде към шест дървета… палми, струва ми се. Високи, тънки и…

— Хората, Крес. Опиши ми хората.

— Оо. — Тя взе да брои. — Виждам седем човека… Оттук не мога да кажа дали са само мъже или има и жени. Всички са покрили главите си със светли кърпи. Има и, струва ми се, камили? Вързали са ги близо до водата. И огън, а няколко човека разстилат рогозки и палатки. И е толкова сенчесто!

Мъжът с убития дивеч спря в подножието на склона.

— Мъжът ни чака — каза Крес.

Трън се наведе близо до нея и я целуна по бузата. Крес замръзна.

— Наистина успяхме, госпожо Смит.