Кървава луна

Лили остави съобщение на гласовата поща на сестра си с молба да ѝ се обади и след това попита:

— Е, какво мислиш за Арло Уорд?

Дилън сложи папката на пода до краката си.

— Самопризнанията му са подробни — каза той, — и кръвта по дрехите му съвпада с тази на две от жертвите. Ако не ги е убил той, най-доброто обяснение би било, че е попаднал случайно на местопрестъплението и после нарочно се е намацал с кръвта. Но ако е искал да го хванат, защо не се е обадил на полицията? Защо се е опитал да си отиде вкъщи? Ако наистина е искал да си припише заслугата за убийствата, можеше да се обади на полицията и да чака на мястото.

— Освен ако е смятал да се обади на полицията, но е трябвало първо да се отдалечи от каньона. В онзи район няма обхват навсякъде.

Дилън погледна през страничното стъкло към входа на ранчо с ръждясала порта. Там стояха няколко мъже с каубойски шапки, които го изгледаха мръсно.

— Не мисля така. Мисля, че той би се обадил веднага, щом в планината е имало сигнал, а не пет километра по-нататък. Не се връзва. Мисля, че Арло е убил онези хора и е манипулирал Мадлин да мисли, че не го е извършил.

— И какво искаш да направиш?

— Само ще ѝ дам няколко съвета и ще си тръгна.

Последва мълчание.

Лили го погледна.

— Не говориш много за предложението от Лос Анджелис. Все още ли мислиш за него?

Почти всяка минута, помисли си той.

— Триста бона годишно, Лил. Как да откажа?

— Да, триста бона, но за гигантска кантора, където ще трябва да се съобразяваш всяка минута и да търпиш критиките на партньори, които знаят по-малко от теб. Няма да ти хареса, Дилън. Каква е ползата да работиш нещо, което мразиш?

Дилън се загледа през стъклото и после отговори:

— Достатъчно дълго бях беден. Сега бих искал да забогатея. — Той я погледна. — Опитваш се да ме убедиш да поема делото Арло Уорд, за да гръмне в новините и да ме накара да остана, така ли?

Лили се ухили, но не каза нищо.

Дилън облегна глава на седалката и се усмихна.

Скипио е на следващата отбивка. Градът беше сравнително голям, разпрострял се в долината, но с атмосфера на провинциално градче. Нямаше много ресторанти и магазини, само една административна сграда за всичките градски служби и няколко църкви. Дилън го хареса. Винаги е живял в малки градчета и обичаше да има пространство.

Затворът на окръг Джаксън се помещаваше в сива тухлена сграда, приличаше на огромна кутия, нямаше прозорци. Лили спря на паркинг за посетители и двамата се качиха по рампа, за да влязат. Служителят на рецепцията провери картите им на адвокати в Невада, записа ги в регистъра и ги изпрати да минат през детекторите за метал.

Мадлин Измера ги чакаше, тя беше слаба, с ясни зелени очи и коса до раменете. Усмихна се и стисна ръцете им. На ревера си, под американския флаг, носеше малка значка със знаме на друга държава, което Дилън не разпозна.

— Хаити — каза тя, когато забеляза, че Дилън го гледа. — И така, сериозно, не мога да опиша колко съм ви благодарна. Правите ми огромна услуга.

— Няма проблем — отвърна той.

Мадлин ги поведе по коридора към стаята за посещения и седнаха до стоманена маса в стая с бетонни стени, боядисани в бяло.

— Какво знаете за Арло? — попита Лили. — В папката нямаше много информация.

Мадлин поклати глава.

— Той няма истинска история и когато го попитам, отговаря уклончиво. Мисля, че е, защото не помни, а не защото иска да манипулира. Някои от лекарствата, които взима, влияят на паметта му. Арло има съпруга и малка дъщеря, но жена му не иска да говори с никого. Дори с мен.

— Правихте ли преценка на психичното му състояние? — попита Дилън.

— Още не. — Мадлин въздъхна. — Той не ми позволява.

— Какво искате да кажете? — попита Лили.

— Арло отказва да пледира невиновен и не иска да оспорвам компетентността му. Настоява, че той е извършил убийствата, и иска да си припише заслугата.

— Може би защото наистина го е направил — отбеляза Дилън.

Мадлин поклати глава.

— Може и да нямам голям опит, но познавам човешкото поведение, бях социален работник, преди да започна да уча право. Очевидно не мога да бъда сигурна сто процента, но мисля, че Арло не го е направил. Смятам, че той иска да вярва, че го е направил. Иска внимание. Първото, което ме попита, когато отидох при него, беше дали случаят вече е отразен в новините.

— Много хора с антисоциално личностно разстройство са нарцистични — каза Лили.

— Знам, но не мисля, че случаят е такъв.

В същия момент вратата се отвори и в стаята влезе Арло Уорд.

11.

Дилън забеляза първо ръцете му. Ръцете на Арло бяха малки и бледи, ръце на тийнейджър. Арло изглеждаше преди всичко жилав, дори съвсем незабележим и невзрачен. Дилън се изненада, като имаше предвид колко дълго бе работил тази професия и колко много клиенти бе защитавал, очакваше различен човек. Някой, който има такъв вид, сякаш с радост убива и кълца хора.

Арло имаше поразително големи кафяви очи с цвета на тъмен шоколад и накуцваше, докато върви.