Кървава луна

Дилън знаеше, че шизофрениците са твърде различни. Мнозина бяха абсолютно здрави и можеха да водят смислен живот, но някои не можеха да извършват дори елементарни ежедневни задачи. Дилън не можа да определи към коя категория спада Арло.

— Здравей, Мадлин — каза Арло и седна, а после се обърна към надзирателя и рече: — Благодаря, Еди.

— Няма защо. Ще ви оставя насаме, но ще бъда отвън, ако се нуждаете от мен, госпожице Измера.

— Благодаря.

Арло сключи ръце върху масата и се усмихна на Дилън и Лили.

— Това са адвокатите, за които ти говорих, Арло. Дилън Астър и Лили Ричи — каза Мадлин.

— Здравейте — отвърна той.

Арло се усмихна. Зъбите му бяха бели и добре поддържани. По дланите му се виждаха дебели мазоли точно под всеки пръст, но нямаше белези, нямаше големи разрязвания по кожата, нито мръсотия под порасналите нокти или коса, която опадва от недохранване. Не изглеждаше по-различно от всеки, когото Дилън би видял в хотел или търговски център например.

— Е, тъй като имам трима адвокати тук, може ли да попитам нещо? — каза Арло.

Дилън погледна Лили.

— Разбира се.

— Пиша книга за моите убийства, но някои затворници тук казаха, че не може, защото има закони срещу това да печелим пари от историите си. Вярно ли е?

Девет от всеки десет пъти, когато Дилън посещаваше клиенти в затвора, първото, което те питаха адвоката си, беше: Колко време ще стоя тук? Никога досега не му бяха задавали такъв въпрос.

— Имаше един закон — отговори Дилън, — наричаха го закона „Синът на Сам“2. Забраняваше на хората да печелят пари от престъпленията си. Но Върховният съд го отмени, така че може да напишеш книга, ако искаш. Но не ти препоръчвам.

— Защо?

— Защото ще признаеш, че си го направил.

— Но аз наистина го направих.

В стаята настъпи тишина и след това Лили попита:

— Уби ли онези трима души?

Арло кимна и дори леко се усмихна.

— Да. Двама от тях с бухалка, а третия изгорих в огъня. Завързах я здраво, за да не може да мърда, и я изпекох.

Мадлин усети напрегнатото мълчание на другите и побърза да каже:

— Арло, защо не им разкажеш за състоянието си?

Той повдигна рамене.

— Няма много за разказване. Имам шизофрения. Понякога чувам и виждам разни неща, но при много други х-х-хора е по-зле. — Арло затвори очи и изпусна дъх в дълга въздишка. — Извинете. Понякога заеквам, когато съм н-н-нервен.

— Всичко е наред — рече Дилън, — не бързай.

Арло си пое дъх и после пак го изпусна продължително.

— Завърших гимназия, работих какво ли не и любимите ми игри са „Го“ и „Дългът зове“. И двете са много трудни. Не съм кой знае колко умен, знам го, но не съм и от онези, които си говорят сами под моста.

Дилън погледна Мадлин и след това попита:

— Арло, защо уби онези хора?

Той повдигна рамене.

— Демонът ми каза.

— Само заради това ли?

— Е, не, фантазирах си нещо подобно от малък. Когато ги видях на бензиностанцията, те се бяха изгубили, и носеха много алкохол. Разбрах, че няма да е трудно да ги проследя и да ги пречукам.

Дилън почука леко с пръст по масата.

— Районът е доста уединен. Защо изобщо си бил там?

— Ходя там п-п-понякога. Тихо е и никой не ме безпокои. — Арло кихна и се извини.

— И ти ги проследи дотам? — попита Лили.

Арло кимна.

— Те разпънаха палатките си близо до едни изоставени бунгала, където спя понякога. После се напиха… И след това не беше трудно да ги претрепя.

Дилън се облегна назад и се втренчи в него. Тихият глас и тъжните очи на Арло му придаваха дори симпатичен вид. Мнозина убийци разчитаха на инстинкта на човешките същества да си помагат взаимно и можеха да изглеждат сърдечни и добродушни.

— Разговаря ли с тях?

— Не.

— И успя да ги убиеш един по един?

— Да.

— Видях снимки на жертвите — каза Лили. — Момчетата са били мускулести. И двамата са играли футбол, а единият е бил и шампион по борба, но ти нямаш никакви наранявания. Не се ли съпротивляваха?

— Нямаха време. Изненадах ги. Хората вече не са п-п-предпазливи. Мислят, че светът е безопасно място, докато светът не им покаже, че не е така.

Дилън почувства особен хлад от думите на Арло и погледна Лили, която се прокашля и зададе няколко въпроса за психичното заболяване на Арло. Той говореше монотонно, но в гласа му се долови вълнение, когато заговори за престъпленията си. Твърде много вълнение, сякаш описва посещение в увеселителен парк.

— Каква беше бухалката? — прекъсна го Дилън.

— Какво? — попита Арло.

— Бухалката… Не е намерена. Дървена или алуминиева беше бухалката?

Арло се поколеба.

— Дървена.

— Каква марка?

Той повдигна рамене.

— Не знам, просто бухалка.

— Колко дълга?

— Дълга?

— Да, дължината каква беше? Има различни дължини.

— Не знам. Не обръщам внимание на такива неща.

— От какво дърво?

— Не знам.

— Какъв нож използва? — попита Лили.

— Ловджийски нож, „Боуи“.

— Какъв размер?

Той погледна Мадлин.

— Не знам, купих го от магазина, защото беше голям.

— За колко време умря Ейприл Фалоус?

— Не знам… Не много.

— Откъде взе капана за мечки? — попита Лили.

— Намерих го в едното бунгало и го държах в багажника си.

Дилън се наведе напред.