Кървава луна

— Колко време би отнело на някого, който стои в задната част на бунгало с площ седемдесет и четири квадратни метра, да излезе от това бунгало?

— Не бих могъл да кажа.

— Не можете или не искате, защото аз задавам въпроса, а не госпожица Уайтулф?

— Възразявам.

— Приема се.

Без да губи нито секунда, Дилън каза:

— Представете си, че аз съм госпожица Уайтулф. Колко време?

— Възразявам — отново скочи на крака Кели. — Притиска свидетеля.

— Приема се.

— Тъй като не искате да кажете на съдебните заседатели какво мислите, да предположим, че десет секунди. И така…

— Не може да е било толкова бързо.

Дилън пристъпи още една крачка към Филипс.

— О, сега имате мнение по въпроса? Ще ви бъда признателен, ако не сте уклончив пред съдебните заседатели. Те заслужават да знаят истината.

— Възразявам! — този път скочи Джеймс.

Дилън усети ясно гнева в гласа му и забеляза, че ръцете му треперят. Джеймс явно не беше свикнал да вижда адвокат, на когото не му пука, че възразяват срещу въпросите му.

— Приема се. Господин Астър, моля, въздържайте се от коментари за показанията на свидетеля.

Дилън се приближи още една крачка.

— Добре, тогава петнайсет секунди. Убиецът е трябвало да спринтира двайсетина метра за петнайсет секунди, за да стигне до дърветата, където Холи е казала, че е стоял, така ли?

Мускулите на челюстта на детектива се свиха, но той не откъсна очи от Дилън.

— Щом предполагате, че са им били необходими петнайсет секунди да напуснат бунгалото, да, той е трябвало да спринтира, за да се отдалечи на двайсетина метра.

— Бих искал да ви покажа нещо, детектив. Почитаеми съдия, може ли господин Уорд да стане и да се приближи за демонстрация?

— Разрешавам.

— Арло, стани и тръгни към мен, моля.

Арло погледна Мадлин, която кимна, и после стана. Заобиколи масата и се приближи до Дилън. Накуцването му го караше да се накланя на дясната страна на всяка крачка.

— Благодаря, Арло. Сега може отново да седнеш.

Арло не помръдна, не беше сигурен какво се случва, и Дилън леко сложи ръка на рамото му.

— Всичко е наред, Арло. Върни се на мястото си и седни.

Арло закуцука обратно към стола си.

Дилън отново се обърна към детектива.

— Той накуцва, нали?

— Да — отговори Филипс след кратко мълчание.

— Знаете ли как е получил накуцването?

Джеймс отново скочи на крака.

— Възразявам. Това няма връзка.

— Арло Уорд е спасил живота на едно момче, като го е дръпнал от пътя на движеща се кола — каза бързо Дилън, без да обръща внимание на възражението.

Джеймс и Кели възразиха, като извикаха едновременно, и съдия Хамилтън вдигна ръка, давайки им да разберат, че той контролира нещата.

— Господин Астър, вече два пъти се наложи да ви предупредя за предизвикващи възражения въпроси. Няма да ви предупреждавам трети път и направо ще прекратя кръстосания разпит.

Това беше празна заплаха, тъй като невъзможността да се проведе обстойно кръстосан разпит на свидетел по дело за смъртно наказание, щеше да бъде автоматично основание за обжалване пред по-висша инстанция с аргумента, че решението на по-нисшестоящия съд е неправилно. Дилън обаче не каза нищо. Знаеше, че съдията иска само да изглежда така, сякаш контролира съдебната зала за пред камерите на репортерите.

Дилън пристъпи още две крачки към детектива. Напрежението на Филипс нарастваше и Дилън видя, че по челото му изби пот.

— Пробягахте ли това разстояние, детектив?

— Какво искате да кажете?

— Пробягахте ли разстоянието от бунгалото до групата дървета на двайсетина метра?

— Не.

— Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че аз го направих и ми отне десет секунди?

— Не. Предполагам, че времето е горе-долу толкова за човек, който може да бяга сравнително бързо.

— Някой, който накуцва, може ли да бяга толкова бързо?

— Няма как да знам, господин адвокат.

— Наистина ли? Аз се напрягах с всички сили, за да го пробягам за десет секунди, а вие днес свидетелствате, че някой, който накуцва, може да го направи с лекота?

— Не знам колко бързо може да тича клиентът ви. Ще трябва да попитате него.

Идеално, помисли си Дилън. Полицаите мразеха да отстъпват от нещо, докато дават показания в съда, и много пъти, ако целта на въпроса беше очевидна, съдебните заседатели се питаха какво ли крият.

Дилън пристъпи още една крачка към детектива.

— Бих искал да ви покажа друга снимка, която госпожица Уайтулф вече представи.

Дилън се приближи до таблото със снимките, за да ги виждат съдебните заседатели и Филипс, и посочи към шестте снимки на Арло в ъгъла.

— На тези снимки лицето на Арло е покрито с кръв, нали така?

— Да.

— Но това не беше думата, която сте употребили, нали? Нито веднъж не споменавате „покрит“ в докладите си.

— Не си спомням.

— Тогава нека опресня паметта ви.

Детектив Филипс въздъхна тихо и после взе доклада си, който беше на преградата пред него. Прелисти няколко страници и намери онова, което търсеше.

— Написал съм, че арестуваният извършител е имал размазани петна кръв отвесно и водоравно на…

— Размазани петна. Написали сте „размазани петна кръв“, не „покрит с кръв“. Прав ли съм? Всъщност сте употребили думите размазани петна два пъти.

— Да.