Кървава луна

— Забелязахте ли дали има татуировки?

— Не.

— Цветът на очите му?

Холи поклати глава.

— Не. Беше тъмно и не бях толкова близо до него.

— Цветът на косата му?

— Не.

— Звукът на гласа му?

— Той не каза нищо.

— Тогава не знаете нищо за него, освен че лицето му е било покрито и може би е държал бейзболна бухалка?

— Беше тъмно и той не беше толкова близо до мен.

— Можете ли да ми кажете поне една отличителна черта? Нещо, което да покаже, че Арло Уорд е бил мъжът, който ви е нападнал в онази нощ, а не брат му Евън?

Холи за пръв път погледна Арло и бързо отмести очи.

— Не, не мога.

— Благодаря ви, Холи. Нямам повече въпроси.

68.

Прокурорите приключиха представянето на аргументите си с показанията на Холи Фалоус. Дилън си помисли, че процесът е преминал горе-долу както очакваше, с изключение на Лийна Уорд. Нейните показания бяха съкрушителни.

Въпреки че възнамеряваше да призове в съда доктор Симънс, който да свидетелства, че Арло не е различавал доброто от злото в нощта на убийствата, прокурорите бяха довели трима други психиатри и психолози, които свидетелстваха за противното. Защитата, изградена върху тезата за невменяемост, с която Дилън поначало не искаше да се съгласи, рядко имаше успех, и на всичкото отгоре Лийна всъщност накара съдебните заседатели да намразят Арло Уорд.

След съдебното заседание същия ден Дилън реши да отиде в затвора, както го помоли Арло. Той поиска Дилън да си донесе телефона — нещо, което никой друг клиент досега не беше искал от Дилън.

В затвора беше по-тихо от обикновено, когато Дилън пристигна. Пуснаха го да мине през детекторите за метал с телефона, тъй като обясни, че му е необходим, за да запише изявление на клиента си. Дилън беше поискал отделна стая и когато влезе, Арло вече седеше там, прикован с белезници за стоманена маса. Надзирателят провери белезниците и излезе. Когато вратата се затвори, Дилън извади мобилния си телефон и го сложи на масата.

— Не изглеждаше щастлив днес — отбеляза Арло.

— Губим делото, Арло. Знаеш това, нали?

Той кимна.

— Знам… но няма значение. Повиках те тук, защото искам да запишеш видео. За дъщеря ми. Ще го дадеш на Лийна, но запази и копие, в случай че тя го изгуби. Когато Ейми стане достатъчно голяма, искам да го види. Ще го направиш ли за мен?

Дилън погледна към вратата, където имаше квадратно прозорче на нивото на лицето, и видя тила на надзирателя.

— Разбира се, Арло. — Той взе телефона си. — Кажи ми, когато си готов.

— Готов съм. Отдавна мисля какво да кажа.

Дилън натисна бутона за запис.

— Давай.

Арло преглътна и замълча за момент.

— Хм, здравей, Ейми. Аз съм баща ти, Арло. Ако гледаш това, значи съм бил екзекутиран от съда. Ще стане бързо. Няма да обжалвам присъдата. Не искам да безпокоя повече никого и не искам да седя в килия и да мисля за това. Най-лошата част е да си представям какво ще бъде.

Дилън изпита желание да изключи телефона и да му се развика.

Няма да обжалва?

Без да обжалва присъдата, Арло можеше да бъде екзекутиран след по-малко от три месеца. Дилън обаче не каза нищо и продължи да записва. Арло просто се задушаваше и той не искаше да му отнема този момент на вътрешно освобождаване.

— Ти няма да ме помниш. Твърде си малка. Но искам да знаеш, че твоят татко не е ужасният ч-ч-човек, който казват, че съм. Никога не съм наранявал майка ти. Тя претърпя нещастни случаи заради проблемите, които има с наркотиците, но я помолих да каже, че аз съм го направил. И н-н-не съм наранил онези хора. Никога не съм наранявал никого. Но имам психично заболяване, което се влошава, Ейми. Чувствам го. Когато стане много лошо, вече няма да знам кое е реално. Ще бъда само в тежест на теб и майка ти, а аз не го искам. Работата ми като твой баща е да се погрижа ти да си добре, каквото и да се случи. — Арло замълча за миг. — Съжалявам за всичко.

Дилън спря записа и бавно спусна телефона. Арло тихо плака няколко минути, а после си пое дълбоко дъх и се успокои.

— Давам ти разрешение да го покажеш само на Лийна и Ейми. На никой друг.

— Разбирам.

Арло преглътна и избърса останалите си сълзи.

— Благодаря ти, Дилън.

— Арло… не може да постъпиш така. Няма да ти позволя.

— Трябва.

Арло извика надзирателя, който отвори вратата и влезе. Отключи Арло от масата, хвана го за ръката и го изведе от стаята.

Дилън чу, че вратата се затвори, докато гледаше втренчено застиналия образ на Арло на екрана на телефона си.

69.

Дилън кара безцелно из града два часа. Обиколи Лас Вегас Стрип и от време на време искрящите светлини на фона на мрака възвръщаха донякъде усещанията му за живота, но се чувстваше потиснат.

Той прекоси близката пустиня по междущатската магистрала номер петнайсет и стигна до бензиностанция насред дивата пустош. Купи си ибупрофен и газирана безалкохолна напитка. В бензиностанцията влезе семейство, бащата закачаше двете си деца, които се преструваха, че го удрят. Дилън се замисли за Арло и семейството му и как Ейми няма да има истинско семейство. Щеше да е празно там, където трябваше да бъде баща ѝ.