Кървавата река

— Така ли? Всичко ли беше твое „дело“? Не получи ли малко помощ от приятелите си, които летяха високо всяка нощ? Същите грижливи хора, които пускаха необходимите ти неща в езерото в Херън Пул? Какво очакваха те в замяна? Ами онези, които използваха влиянието си върху някои майстори на желязо да ни осигурят безопасно преминаване през владенията на Яма-Шита? Какво им обеща? Същото като на Мистър Сноу? Да ни изведеш от Ни-Исан? В чии ръце, Брикман? Отговори ми! В чии ръце?

Стив видя същия обвиняващ поглед в очите на Клиъруотър, но успя да скрие объркването си.

— Нямам какво да крия. Федерацията пускаше онези неща, защото мислеше, че работя за нея. Да… те ме изпратиха да хвана и двама ви. Аз приех задачата, защото това беше единственият начин да се върна на повърхността. Нямах избор, защото Роз е в техни ръце. Реших, че след като дойда тук, може би ще мога да намеря начин да я отърва…

— Като плениш нас.

— Не! — извика Стив. — Смятах да спечеля време… така че да мога да намеря решение! Но нямах представа къде сте — знаех само, че сте в Ни-Исан. И не виждах голяма надежда да ви спася… и когато не се появихте на търговския пункт, Мистър Сноу беше толкова… потиснат, че реших да опитам.

Той погледна към Клиъруотър и продължи:

— Ако искаш да знаеш цялата истина, тя е причината да дойда да ви спася. Не ме интересуваше какво се е случило с теб, но тъй като Мистър Сноу ще умре, а племето не може да живее пълноценно без летописец… — Той разпери ръце. — Единствената ми грижа сега е да ви отведа безопасно до Уайоминг.

— И не планираш други предателства по пътя?

Клиъруотър отвори уста да протестира, но Кадилак й махна да замълчи.

— Имам право да задам такъв въпрос! Щом облачният воин е готов да предаде кръвните си братя, как можем да сме сигурни, че няма да се обърне срещу нас?

Очите на Стив срещнаха очите на Клиъруотър — те бяха станали съвсем светлосини.

— Попитай нея. Тя знае каква е истината. Аз се върнах на повърхността, защото… не ме питай защо… защото трябва да съм тук. С нея.

Погледът й не трепна.

— Думите ти стоплят сърцето ми, облачни воине. Но какво ще стане със сестра ти?

— Не знам. Но докато отивахме към Лонг Пойнт, гласът й влезе в ума ми. Тя ми каза да остана с вас. Вече не се страхува от онези, които се опитват да контролират живота ни.

— И ти реши да свържеш съдбата си с Плейнфолк.

— Не е ли очевидно?

Кадилак се засмя иронично.

— Типичен неискрен отговор от човек, който никога не отговаря с ясното „да“ или „не“! След няколко дни — ако имаме късмет — ще знаем дали нашият ход срещу ешелона е бил успешен. Ако е бил, тогава миналогодишните жертви на нашите племенни братя и сестри ще бъдат частично отмъстени и ще спечелим безопасен пристан за зимата.

Кадилак го изгледа втренчено.

— Но искаш ли да знаеш истинската причина, поради която заложих експлозивите на борда на „Дамата“? Да туря край — веднъж завинаги — на двойната ти игра! Да те принудя да избереш страна, като ти оставим само една, на която да застанеш! Ако експлозивите са се взривили, мнозина са загинали и онази смъртоносна машина ще остане завинаги осакатена. Ще има разпити, разследвания, обвинения. И накрая ще посочат единствения човек със средства, възможност и необходимата степен на жестокост и двуличие да извърши такова нещо. Не някой глупак, който не знае от коя страна се държи пушката, а теб, Брикман… Така ти ще се простиш с идеята да държиш връзка със силните си приятели в случай, че нещата не тръгнат по планирания от теб начин. Оттук нататък ти си с нас независимо дали това ти харесва, или не.

„Не се съмнявам“ — помисли Стив. Беше подценил сериозно Кадилак. Младият мют беше много по-умен, отколкото си беше мислил. Но… защо да не е? Колко глупаво от негова страна да противопоставя ума си срещу огледалния му образ!

Той огледа и двамата. От последния кулминационен, наситен с кръв ден в Херън Пул отношенията му с Клиъруотър бяха преминали на друго ниво. Макар и по-малко страстна, физическата им връзка все още беше така силна, както винаги, но сега други, по-смущаващи елементи се криеха в дълбините — като студените езерни същества, които се отъркваха о голото му тяло, докато плаваше под лунната светлина в езерото, и от тях го побиваха тръпки.

Когато блестящото синьо се забулваше със сиво, очите й се превръщаха в очи на чужд човек, изпълнени със загадъчна, мрачна ненавист. Не лично към него, но към света… или може би към света, който представляваше той.

Но не и сега.

Сега те бяха очите, които беше видял на онова идеално лице в редиците на воините М’Кол през нощта, когато беше захапал стрелата. Очите, които бяха чакали неговите, завладявайки сърцето и ума му, оплитайки го в паяжина на интрига, измама и опасни приключения. Опасна, измъчваща ума игра, която, ако се изпълнеше пророчеството за Талисмана, щеше да завърши със смъртта на една нация и раждането на друга.

Той изпрати на Клиъруотър мълчаливо послание и след като получи отговора, който очакваше, каза с нотка на неохотно изразено възхищение: