Кървавата река

Късно през нощта дойдоха и последните. Клиъруотър беше посрещната триумфално и отнесена на ръце до гигантския празничен огън, запален в чест на гостите — огнената му колона се извисяваше на двадесет фута. Един от най-стиснатите старейшини заяви, че за един час са изразходвали повече от месечния запас гориво за зимата за цялото селище, но заядливата му бележка остана нечута.

Стив, куцата патка — буквално и метафорично — също беше топло посрещнат, но тъй като още не фигурираше в някакво блестящо действие и нямаше мистични качества, той остана на заден план.

Перченето на Кадилак вече беше започнало да дразни Стив, но той не си позволи това да го отклони от целта. При сегашното им положение беше много по-добре да остави мюта да се перчи. Личните му проблеми накрая щяха да изкарат истината наяве и Стив възнамеряваше, когато това стане, да е там. И този път нямаше да бърза да му помага. А и това съвсем не беше лоша новина: с изгряващата сега звезда на мюта той беше възприел искрено изразеното от Клиъруотър желание да сложи край на ревността.

Кадилак, който от най-ранна възраст беше възприемал себе си и определената му роля като наследник на Мистър Сноу прекалено сериозно, сега беше много близко до постигане на философското безпристрастие, което толкова дълго беше търсил. Не можеше ревността и други дребни емоции да отклонят един истински воин от Пътя. Умът му вече беше насочен към по-големи и по-благородни цели — превръщането на Плейнфолк в нация, готова за отдавна очакваното пристигане на Талисмана.

Неговото съперничество вече не беше съсредоточено върху притежаването на тялото и душата на Клиъруотър: то беше за лидерството в това велико начинание. Само той, Кадилак от М’Кол, потомък от кръвната линия на Ши-Карго, храбростта на чиито воини нямаше равна сред Плейнфолк, имаше качествата да приеме ролята на пръв между Избраните.

Във всеки случай неговите земни желания сега бяха щедро осигурени. Съветът на старейшините на племето Коджак, впечатлен от смелата атака срещу облачните воини и предсказаната смърт на желязната змия, му беше предложил богат избор от жени воини да служат за украшение на колибата, предоставена на негово разположение. Кадилак избра три услужливи „лични робини“ да убива времето си през дългите часове на тъмнина — Тайт-Фит, Стоун-Фокс и Афтърнун-Дилайт.

Да. Всичко беше започнало да си идва на място.

Благодарение на бързия си ум и силата на Клиъруотър той беше повторил привилегированото си съществуване в служба на Мин-Орота, само че сега имаше „статус“, имаше уважението и възхищението на домакините си — нещо, което майсторите на желязо му бяха отказали. Признаването на способностите му го направи да се чувства отново силен, възвърна му безграничната му увереност. Това, плюс щедрите лули, пълни с рейнбоу, и вниманието на избраните жени, намазани с ароматно масло, пълноценни другарки в леглото почти премахна разяждащата го безутешност, причинена от пълната и окончателна загуба на саке.

Колибите на племето бяха наредени в концентрични кръгове на една поляна на някогашните височини Арлингтън — квартал на град Чикаго отпреди Холокоста. Облечени в кожи стражи патрулираха около лагера по пътеките през иначе непроходимата ниска растителност. Имаше и неохранявани пътеки, но те водеха към скрити смъртоносни ями, пълни с подострени колове, и други също толкова смъртоносни оръжия, монтирани по дърветата.

Като знак на чест за Стив и Клиъруотър беше определена колиба във „вътрешния кръг“, нормално запазена за старейшини и други като Карнеги-Хол и Флаинг-Тайгър, върховният воин на племето. Кадилак и неговите три жени-лисици бяха настанени в колиба срещу тази на летописеца.

Колибите бяха с различна конструкция от тези на М’Кол. Предишните домакини на Стив използваха система от рамки и извити пръти за построяване на покрити с кожи, приличащи на гъби колиби с отвор за пушека на около пет фута от пода, докато Коджак използваха шест прави, грубо одялани кола, завързани на върха, и техните колиби бяха почти два пъти по-високи. Това означаваше, че вътре човек можеше да стои прав и да излиза, без да трябва да пълзи под завесата на входа. Но въпреки допълнителното пространство или може би поради това те не бяха така топли и уютни, както приличащите на утроба колиби на М’Кол.

Когато някъде след зори честванията бавно затихнаха, Стив изпълзя в леглото. Клиъруотър го последва и легна до него със съблазнително покорство. Стив не беше безразличен към стоплящото присъствие на голото й тяло и възхитителния начин, по който то съответстваше на извивките и вдлъбнатините на неговото, когато тя се долепи до гърба му. Но дори когато тя отърка бедрата си в него, най-доброто, което успя да направи, беше да измърмори кисело: „Лека нощ“. След преживяното през последните десет дни не можеше да вдигне дори малкия си пръст, камо ли пък нещо друго — и целия ден и цялата нощ спа, заровил нос под дебелите кожи.