Кръвно обещание

- Ти не си ми приятелка, - изсъска тя. - Ти не си част от това семейство. Не

разбираш нищо за нас или начина, по който живеем! Иска ми се никога да не беше

идвала тук.

Тя се обърна и се отдалечи, влизайки обратно вътре през дългата редица от

купонясващи хора. Сърцето ме болеше, докато я наблюдавах. Обърнах се към Ейб.

- Тя ще се опита да го намери.

Той все още беше с онова проклето знаещо изражение.

- Няма значение. Той няма какво да прави с нея вече. Не и ако цени хубавкото си

личице.

Тревожех се за Виктория, но имах странното чувство, че Ейб бе прав за Ролан.

Ролан повече нямаше да бъде използвач. А колкото до следващото момче на Виктория...

е, това беше грижа за друг ден.

- Хубаво. Тогава приключихме тук. Не ме следвай повече, - изръмжах.

- Спази си обещанието да напуснеш Бая и няма да ми се наложи.

Присвих очи.

- Казах ти: винаги спазвам обещанията си.

И докато бързах към къщата на Беликови се зачудих дали беше истина. Случката с

Ейб и Виктория бе като студена вода върху лицето ми. Какво правех тук? До определена

степен Ейб беше прав... Заблуждавах себе си, че семейството на Дмитрий беше и мое и

трябваше да ме утешават за скръбта ми по него. Но те не бяха. Това не беше моят дом. И

Академията не беше моят дом, вече не. Единственото нещо, което ми остана беше

обещанието – обещанието ми към Дмитрий. Обещанието, което някак забравих, след

като дойдох тук.

Някои от Беликови бяха по леглата, когато се прибрах, но други бяха във

всекидневната. Промъкнах се тихо в стаята си, като зачаках тревожно Виктория да си

дойде. Половин час по-късно чух стъпки по стълбите и звука от затварянето на вратата й.

Почуках внимателно.

- Виктория, - прошепнах високо. - Аз съм. Моля те, говори с мен.

- Не! – чу се отговорът. - Никога вече не искам да говоря с теб.

- Виктория...

- Махай се!

- Просто се тревожа за теб.

- Ти не си брат ми! Дори не си ми сестра. Нямаш място тук!

Ауч. Гласът й заглъхна срещу вратата, но не исках да рискувам спор в коридора и

другите да чуят. Като отивах към стаята ми сърцето ми се късаше, спрях и се загледах в

огледалото. Тогава осъзнах, че тя беше права. Дори Ейб беше прав. Бая не беше моето

място. За секунда оскъдните ми притежания бяха опаковани, но се поколебах преди да

тръгна надолу. Затворената врата на Виктория се взираше в мен и трябваше да се

преборя с желанието да почукам отново. Ако го направех щеше да избухне нов спор. Или

може би дори нещо по–лошо - тя щеше да ми прости и тогава щях да поискам да остана

завинаги, потънала в удобството на семейството на Дмитрий и техния обикновен живот.

Поемайки си дълбоко въздух се запътих надолу по стълбите и излязох от предната врата.

Исках да се сбогувам с другите, но се притеснявах, че ще стане същото нещо - че ще

погледна в лицата им и ще променя мнението си. Имах нужда да си тръгна, осъзнах. Бях

ядосана и на Виктория, и на Ейб. Думите им ме бяха наранили, но по своему бяха истина.

Това не беше моят свят. Имах други неща, които да свърша в живота си. И имах много

обещания да спазвам.

Когато бях на осем преки забавих, не защото бях уморена, а защото не бях

сигурна къде отивах. Напускането на онази къща беше голяма стъпка. Седнах долу на

бордюра пред съседския тих, тъмен двор. Исках да заплача без да зная защо. Исках

стария си живот обратно. Исках Дмитрий и Лиса. О, Господи, исках ги. Ала Дмитрий го

нямаше и единственият начин да го видя бе, ако наистина отидех и го убиех. А колкото

до Лиса... и тя бе повече или по-малко далеч от мен. Дори да преживеех това не смятах,

че тя щеше да ми прости. Седейки там, чувствайки се изгубена и самотна, опитах да се

свържа с нея още веднъж.

Знаех, че беше глупаво, съдейки по това, което бях видяла преди, но трябваше да

опитам още веднъж. Трябваше да знам, ако наистина можех да имам старото си място

там. Вмъкнах се в ума й мигновено, неудържимите ми емоции направиха прехода лесен.

Тя беше на личен реактивен самолет.

Ако Джил бе удивена да се запознае с учениците от А листата в "Св.Владимир",

да отиде да пътува с тях я накара наистина да припадне. Тя се бе вторачила ококорено

във всичко и едва казваше думичка по време на цялото летене до Кралския Дворец.

Когато Ейвъри й предложи чаша с вино Джил едва изпелтечи: "Н-не, благодаря". След

това другите изглежда бяха забравили за нея и се бяха пренасочили в техен си разговор.

Лиса забеляза смущението на Джил, но не направи много, за да го поправи. Това беше

шок. Лиса, която познавах щеше да се опита да направи каквото бе нужно, за да накра

Джил да се чувства комфортно и да бъде включена. За щастие, по-младото момиче

изглежда напълно се забавляваше да гледа лудориите на другите.

Аз също се почувствах комфортно, знаейки, че Джил ще е добре, веднага щом се

запознае с Мия. Лиса беше пратила вести на Мия предварително да дойде и вземе Джил,

когато се приземят, тъй като Лиса и другите трябваше да отидат на една церемония на

Татяна веднага. Мия бе казала, че ще вземе Джил под крилото си за уикенда и ще й

покаже някои от новаторските неща, които се бе научила да прави с магията й за водата.