Кръвно обещание

Лиса беше доволна от това, щастлива, че няма да бъде бавачка на един първокурсник цял

уикенд.

Дори и Джил да бе изцяло извън вниманието на Лиса, един друг човек не беше:

братът на Ейвъри - Рийд. Техният баща бе решил, че ще бъде добра идея Рийд да отиде с

тях и тъй като господин, извинете ме, Главатар Лазар бе изиграл ключова роля в работата

с Татяна да се уреди това пътуване, имаше един довод. Ейвъри бе завъртяла очите си и

казала на Лиса за това потайно, точно преди качването.

- Всички ние зачитаме репутацията ти, - каза Ейвъри. - Част от причината, поради

която тате ми позволи да дойда е защото си в добри взаимоотношения с кралицата и той

иска това да ми повлияе. Неговата надежда е, че ще бъда в добри взаимоотношения с нея

и после това ще се отрази на Рийд и останалите от семейството. - Лиса се опита да не се

замисля в логиката прекалено много. Главно, тя беше отегчена, защото Рийд Лазар все

още й беше неприятен, както през първия ден, когато се запознаха. Той не беше гаден

или нещо такова; просто я караше да се чувства некомфортно, когато е около него.

Сериозно, той беше пълната противоположност на Ейвъри. Докато тя беше въодушевена

и готова винаги да започне разговор, той бе здраво стиснал устни, говореше само когато

трябва. Лиса не можеше наистина да определи дали това е от срамежливост или

надменност. Когато Лиса се беше опитала да го попита дали се вълнува, че отива в

Двореца, Рийд просто беше свил рамене. "Все тая. Не ми пука". Тонът му бе почти

враждебен, сякаш негодуваше, че го е попитала. Затова тя се отказа от всички други

опити за разговор. Единственият човек, друг, освен сестра му, с когото Лиса го бе видяла

да говори, беше пазителят на Ейвъри - Саймън. Той също беше дошъл. Когато се

приземиха Мия беше спазила думата си. Тя помаха ентусиазирано, когато Лиса излезе от

самолета, русите й къдрици се развяваха наоколо от вятъра. Лиса й се ухили и си дадоха

една на друга бърза полу-прегръдка, нещо, което винаги успяваше да ме разсмее като се

имаше предвид стария им статус на врагове.

Лиса представи тези, които имаха нужда, като ескорт от пазители ги отведе далеч

от пистата и поеха към вътрешната порта на Двореца. Мия посрещна Джил толкова

топло, че неудобствата на младото момиче изчезнаха и възбуда заблестя в зелените й

очи. Усмихвайки се нежно, Мия премести погледа си от Джил към Лиса.

- Къде е Роуз?

Тишина увисна, последвана от некомфортни бегли погледи.

- Роуз я няма, - отговори Лиса. - Съжалявам... Мислех, че знаеш. Тя напусна след

атаката, защото има някои неща... лични неща..., за които имаше нужда да се погрижи.

Лиса се стресна, че Мия ще попита за личните неща. Само колцина знаеха за

търсенето ми на Дмитрий и Лиса искаше да го запази така. Повечето смятаха, че съм

изчезнала заради бойна травма. Следващият въпрос на Мия напълно шокира Лиса.

- Защо не тръгна с нея?

- Какво? - заекна Лиса. - Защо да го правя? Роуз напусна. Няма начин да го

направя.

- Да, предполагам. - Мия стана несигурна. - Вие двете просто сте толкова близки -

дори без връзката. Допускам, че ще се последвате една друга до края на земята и ще

разберете причините после.

Животът на Мия беше минал през такъв катаклизъм, че приемаше подобни неща

лично.

Онзи странен, променлив гняв, който чувствах в Лиса толкова често, изведнъж

повдигна глава и се обърна към Мия.

- Да, е, ако бяхме толкова близки, тогава изглежда, че тя нямаше да напусне на

първо място. Тя е егоистът, не аз.

Думите ме прободоха и очевидно шокираха Мия. Тя си имаше свой собствен

темперамент, ала това я натъжи и тя просто вдигна ръцете си в извинителен жест.

Наистина беше променена.

- Извинявай. Не се опитвах да те обвинявам за нищо.

Лиса не каза нищо повече. След моето заминаване Лиса се обвиняваше за много

неща. Тя превърташе отново и отново неща, които можеше да направи за мен преди и

след атаката, неща, които можеха и да ме накарат да остана. Но аз никога не я накарах да

дойде с мен и разкритието я удари като плесница в лицето. Думите на Мия я накараха да

се чувства виновна и ядосана едновременно - и не беше сигурна на кого беше ядосана: на

мен или на себе си.

- Зная за какво си мислиш, - каза Ейдриън няколко минути по-късно, щом Мия

отведе Джил и обеща да се срещне с нея по-късно.

- Ти какво, четеш мисли ли? - попита Лиса.

- Не ми се налага. Изписано е по цялото ти лице. Роуз никога нямаше да ти

позволи да тръгнеш с нея, затова спри да се измъчваш за това.

Влязоха в кралската гостна, която бе също толкова луксозна и разкошна, колкото

и когато аз бях оставала там.

- Не знаеш това. Можех да я разубедя.

- Не, - рече Ейдирън остро. - Нямаше да можеш. Сериозен съм, не си давай още

едно нещо, за което да се депресираш.

- Хей, кой казва, че съм депресирана? Както вече казах, тя ме изостави.

Ейдриън бе изненадан. След заминването ми Лиса беше по-тъжна. Понякога беше

ядосана от решението ми, но нито Ейдирън, нито аз бяхме виждали толкова сила от нея.

Черни чувства се настаниха вътре в сърцето й.

- Мислех, че ще разбереш, - каза Ейдриън с малко объркано намръщване. -

Мислех, че каза, че ти...