Кръвно обещание

революция сред мороите. Той смяташе, че силата за разпределение бе свършила - нещо, в

което Лиса вярваше понякога - и това беше нечестно владение на тези с прекалено много

контрол. Моментът изчезна толкова бързо, колкото и дойде. Виктор Дашков беше луд

негодник, чиито идеи не заслужаваха признание.

Тогава, толкова бързо, колкото възпитанието позволяваше, Лиса се извини на

кралицата и се запъти през вратата, чувствайки се сякаш ще експлодира от скръб и гняв.

Тя почти налетя на Ейвъри.

- Добре, - каза Ейвъри. - Мислиш ли, че Рийд ще ме изложи повече? Двама души

се опитаха да завържат разговор с него и той продължава да ги плаши. Всъщност каза на

Робин Бадика да млъкне. Имам предвид, да, тя продължаваше ли, продължаваше, но все

пак. Това не е готино. - Драматичното раздразнение на Ейвъри изчезна веднага, щом

погледна лицето на Лиса. - Хей, какво има?

Лиса хвърли бърз поглед към Татяна и след това се обърна отново към Ейвъри,

утешавайки се от синьо-сивите очи на приятелката си.

- Имам нужда да се махна от тук. - Лиса си пое дълбок и тих въздух. - Помниш ли

хубавите неща, за които ни казваше, че знаеш? Кога ще се случат?

Ейвъри се усмихна.

- Веднага щом поискаш.

Върнах се към себе си, седейки на бордюра. Емоциите ми все още бушуваха лудо

и очите ми се бореха със сълзите. Ранните ми съмнения бяха потвърдени: Лиса не се

нуждаеше от мен повече... имах онова чувство, че там има нещо особено, което се случва

и не можех да се включа. Предполагах, че вината й от коментарите на Мия или

вътрешните ефекти от Духа може и да й въздействаха, но все пак... тя не беше същата

Лиса.

Стъпки по паважа ме накараха да погледна. От всички хора, които можеха да ме

намерят очаквах Ейб или Виктория. Но не беше никой от тях. Беше Йева.

Старата жена стоеше там, с шал, омотан около тесните й рамене и острите й,

хитри очи гледаха надолу към мен неодобрително. Въздъхнах.

- Какво се е случило? Да не би къща да е паднала върху сестра ти? - попитах аз.

Може би имаше полза от бариерата, която издигаха езиците. Тя сви устни.

- Не можеш да останеш тук повече, - рече тя.

Устата ми зина.

- Ти... ти говориш англисйки?

Тя изсумтя.

- Разбира се.

Започнах.

- През цялото време си се преструвала, че не говориш? Караше Пол да се прави на

преводач?

- Лесно е, - отговори тя простичко. - Избягваш много от досадните разговори,

когато не говориш езика. И открих, че американците водят най-досадните разговори.

Все още бях втрещена.

- Ти дори не ме познаваш! Но от първия ден ме третираш ужасно. Защо? Защо ме

мразиш?

- Не те мразя. Но съм разочарована.

- Разочарована? От?

- Сънувах, че ще дойдеш.

- Чух това. Много ли сънуваш?

- Понякога, - рече тя. Лунната светлина проблясваше в очите й, като увеличаваше

извънземния й вид. Хлад полази по гръбнака ми. - Понякога сънищата ми са истински.

Сънувах, че Димка е мъртъв, но не исках да го повярвам, не и докато нямах

доказателство. Ти беше моето доказателство.

- И затова си разочарована?

Йева стегна шала около себе си повече.

- Не. В сънищата ми ти блестиш. Изгряваш като звезда и те видях като войн,

някой, който върши велики дела. А вместо това? Ти просто се навърташе наоколо и

хленчеше. Не направи нищо. Не направи това, за което си дошла.

Изучавах я, чудейки се дали знае наистина за какво говори.

- И какво е това всъщност?

- Знаеш какво. И това сънувах.

Изчаках за още. Когато не каза нищо се засмях.

- Добър неясен отговор. Ти си толкова лоша, колкото всяки приказлива

предсказателка.

Дори в мрака видях как гневът пламва в очите й.

- Дойде да търсиш Димка. Да се опиташ да го убиеш. Трябва да го намериш.

- Какво имаш предвид под "опиташ"? - Не исках да й повярвам, не исках да

вярвам, че може би тя знаеше бъдещето ми. Въпреки това успях да се вържа. - Видя ли

какво се случва? Убивам ли го?

- Не мога да виждам всичко.

- О. Фантастично.

- Видях само, че трябва да го намериш.

- Но само с това ли разполагаш? Това вече го знаех!

- Това е, което видях.

Изпъшках.

- По дяволите, нямам време за тези загадъчни улики. Ако не можеш да ми

помогнеш, тогава не казвай нищо.

Тя остана тиха.

Плъзнах чантата си на рамената.

- Хубаво. Тръгвам си тогава. - И просто така, знаех накъде да отида. - Кажи на

другите... ами, кажи им, че им благодаря за всичко. И че съжалявам.

- Правиш правилното нещо, - рече тя. – Не бива да си тук.

- И аз така чух, - промърморих, отдалечавайки се.

Зачудих се дали няма да каже нещо друго: да ме налага, проклина, да ми даде

повече мистериозни и "мъдри" думи. Но тя остана смълчана и аз не се обърнах.

Нямах дом нито тук, нито в Америка. Единственото нещо, което ми остана бе да

направя това, за което бях дошла. Бях казала на Ейб, че ще изпълня обещанието си. И

шях да го направя. Напусках Бая, както му казах. И щях да убия Дмитрий, както бях

обещала на себе си. Вече знаех къде да отида. Адресът никога не напусна умът ми: ул.

“Казакова” № 83. Не знаех къде беше, но щом стигнах центъра на града, забелязах един

тип да върви надолу по улицата, който ми даде направления. Адресът бе близко, само на

километър и поех с пъргава крачка. Когато стигнах къщата, се зарадвах да видя, че