Кръвно обещание

- Защо? – попита Денис. – Какво имаш да им казваш?

- Всъщност, въпросът е какво имат да ми казват те. Вижте какво, няма да отнеме

много време. Не се тревожете, ще ги убиете накрая. Но... – Следващата част не беше част

от първоначалния ми план, но знаех, че трябва да го кажа. Не можех да оставя да бъдат

убити в интерес на моето собствено търсене. - Ако попаднем в клопка или в

непосредствена опасност, забравете говоренето и задържането. Убивайте. Защитете се.

Очевидно изглеждах самоуверена и достатъчно лоша, и те решиха да следват

плана ми. Част от него беше да отидем под прикритие, така да се каже. Някой стригой,

който би се оказал достатъчно близо или с достатъчно добро зрение, можеше да ни

разпознае като дампири. Беше важно да не привличаме ничие внимание. Трябваше да

минем незабелязани дори покрай стригойски скенер за жертви. Трябваше да изглеждаме

като обикновени хора, излязли да се забавляват.

Затова се облякохме като за излизане и аз бях малко учудена как са се справили

момчетата. Денис, луд или не, изглеждаше особено добре със своята бронзова коса и

кафяви очи, каквито имаше и брат му Николай.

Малкото ми дрехи не бяха подходящи за парти, затова Тамара се разрови в своя

гардероб. Изглежда се наслаждаваше на търсенето на нещо, което да облека. Носехме

еднакъв размер дрехи, което беше цяло чудо. С височината и стройната си фигура, с Лиса

никога не бяхме могли да носим едни и същи дрехи. Тамара беше на моя ръст и имаше

подобна структура.

Тя първо ми предложи къса и тясна рокля, която аз отхвърлих с поклащане на

главата си, тъй като бе толкова подобна на онази, която Виктория носеше. Спомените от

спора ни все още ми причиняваха болка и нямах намерение да преживявам онази нощ

отново или да се обличам като кървава курва. Вместо роклята, Тамара ме облече в черни

дънки и черен топ. Съгласих се да ми направи прическа и да ме гримира, и накрая,

изучавайки се в огледалото, трябваше да призная, че е свършила добра работа. Колкото и

напразно да беше, ми харесваше да изглеждам добре. Особено ми харесваше момчетата

да ме гледат по начин, който беше допустим и почтителен, а не сякаш бях парче месо.

Тамара ми предложи и бижута, но единственото нещо, което щях да нося, бе кръста

около врата ми. Колът изискваше да нося яке, но тя намери едно кожено, което не

отнемаше от очарованието на привлекателната ми екипировка.

Докато излизах навън около полунощ, не можех да спра да клатя глава.

- По дяволите, ние сме най-сексапилните убийци на вампири! – измърморих.

Денис ни заведе до клуба, където бяха срещали стригои преди и очевидно

мястото, където бяха убити и техни приятели. Клубът беше разположен в долнопробната

част на града, което, предполагам, допълнително привличаше стригоите. Повечето бяха

средна и ниска класа млади хора, очевидно замесени в нещо опасно. Ако само знаеха

колко точно опасно е... Правех си много шеги с Дмитрий, че в Русия и Източна Европа са

изостанали с десет години назад с музиката, но когато влязохме открих, че

разтърсващото земята техно, което звучеше, бе песен, която чух в Щатите точно преди да

замина. Мястото беше претъпкано и тъмно, с проблясващи светлини, които всъщност

дразнеха дампирските очи. Нощното ни виждане се приспособи към тъмнината, когато

бе поразено от внезапно бликналата диско светлина. Не се нуждаех от зрението си, моите

сетива на целуната от сянката не усещаха стригои в района.

- Елате, – казах на останалите. – Нека танцуваме за малко и да почакаме. Наблизо

няма стригои.

- Откъде знаеш? – попита Денис учудено.

- Просто знам. Стойте заедно.

Малката ни група отиде на дансинга. Беше минало доста време, откакто танцувах

последно, затова бях изненадана как бързо улових ритъма. Част от мен казваше, че

трябва да бъда бдителна, но моята „аларма за стригои” щеше да ме предупреди незабавно

в случай на опасност. Беше някак си трудно да игнорирам пристъпите на гадене.

След още час танци нямаше и следа от стригои. Напуснахме дансинга и

обиколихме периферията на клуба, после излязохме отвън и обиколихме района. Нищо.

- Има ли наблизо друг клуб? – попитах.

- Да. – каза Артур. Той беше нисък и набит, с късо подстригана коса и усмивка. –

Няколко пресечки по-нататък.

Последвахме го и открихме подобна гледка: друг таен клуб, скрит в порутена

сграда. Повече бляскащи светлини. По-голяма тълпа. По-силна бумтяща музика.

Първото, което ме обезпокои, беше миризмата. С толкова много хора наоколо вонеше на

пот. Нямах представа, че хората могат да миришат така. Беше ни втръснало. Тамара и аз

се спогледахме и сбръчихме носовете си, без да има нужда от думи, за да изразим

отвращението си.

Приближихме се към дансинга и Лев понечи да вземе питиета. Ударих го с юмрук

по рамото. Той каза нещо на руски, което ми заприлича на ругатня.

- За какво беше това? – попита той.

- За това, че си глупав! Как очакваш да убиеш нещо, два пъти по-бързо от теб,

когато си пиян?

Той изпуфтя незаинтересовано и аз устоях на подтика да го цапна през лицето.

- От едно няма да ми стане нищо. Освен това, те дори не са ...

- Тихо!

Онова странно движение в стомаха ми се появи. Забравяйки за прикритието си,