Кръвно обещание

Тази вечер хванахме още двама стригои и повторихме процедурата. Резултатът

беше същият – много обиди на руски, никаква нова информация. Ако бях уверена, че

стригоят няма какво да ни предложи, щях да оставя необещалите да го убият. Те

обожаваха това, но след третия се почувствах изтощена – едновременно мислено и

емоционално. Казах на групата, че си отиваме вкъщи, но заобикаляйки фабриката усетих

четвърти стригой.

Скочихме върху него. Настъпи още една битка, но го притиснахме като другите.

- Давай! – казах на Денис. – Знаеш какво да...

- Ще ти изтръгна гръкляна! – извика стригоят.

Охо. Този говореше английски. Денис отвори уста да започне разпита, но аз

поклатих глава:

- Аз ще поема оттук.

Както другите стригои, той ругаеше и се бореше, дори с кола срещу врата си,

пречейки ми да говоря.

- Виж какво, – казах нетърпеливо и уморено, - просто ни кажи това, което искаме.

Търсим дампир на име Дмитрий Беликов.

- Познавам го. – каза стригоят самодоволно. - Но не е дампир.

Без да го осъзнавам бях нарекла Дмитрий дампир. Бях уморена и раздвоена. Нищо

чудно, че стригоят благоволяваше да говори. Беше приел, че не знаем за завръщането на

Дмитрий. И като всеки стригой той се радваше да ни каже повече, явно с надеждата да

ни причини болка.

- Твоят приятел се събуди. През нощта вилнее с нас и пие кръвта на глупави

момичета като теб.

В една секунда хиляди мисли прехвърчаха през главата ми. По дяволите. Дойдох в

Русия с мисълта, че ще е лесно да открия Дмитрий. И сега надеждите ми бяха разбити в

неговия роден град, каращи ме да се предам и аз избрах друг начин, предавайки се пред

невъзможността на задачата си.

Мисълта, че може да съм близо до нещо бе зашеметяваща.

- Лъжеш. Ти никога не си го виждал.

- Виждам го постоянно. Убивали сме заедно.

Стомахът ми се сви, а това нямаше нищо общо с близостта на стригоя. „Не си

представяй как Дмитрий убива хора, не си представяй как Дмитрий убива хора”. Казвах

думите отново и отново в главата си, принуждавайки се да остана спокойна.

- Ако това е вярно – изсъсках, – тогава искам да му предадеш нещо. Кажи му, че

Роуз Хатауей го търси.

- Не съм ти момче за поръчки, – намръщено рече той.

Колът нарисува кървава резка и той направи гримаса от болка.

- Ще си всичко, което аз поискам да бъдеш. Сега ще отидеш да предадеш на

Дмитрий какво съм казала. Роуз Хатауей. Роуз Хатауей го търси. Кажи го.

Натиснах мястото на врата му.

- Кажи името ми, за да знам, че ще го запомниш.

- Ще го запомня, за да мога да те убия.

Колът се заби още по-силно, проливайки кръв.

- Роуз Хатауей, – каза той. Искаше да ме оплюе, но пропусна.

Удовлетворена се отдръпнах. Денис ме гледаше очаквателно, държейки кола в

готовност.

- Сега ще го убием, нали?

Поклатих глава:

- Сега ще го пуснем.

Глава 17

Не беше лесно да ги убедя да пуснем стригоя – особено след като го бяхме

хванали. За тях и разпитът ми нямаше смисъл, но се бяха примирили с него. Но да

пуснем стригоя – това беше наистина ненормално дори и за необещалите. Те си

размениха неспокойни погледи и се чудех дали ще се възпротивят. Накрая моята рязкост

и авторитет спечелиха. Те искаха да бъда лидер и вярваха в действията ми, независимо

колко безумни изглеждаха.

Разбира се, щом пуснехме стригоя на свобода, щяхме да имаме нов проблем – да

се уверим, че той наистина си е тръгнал. Първо той се опита да атакува отново, но след

като осъзна, че ще бъде победен, най-накрая се измъкна. Погледна ни заплашително

запоследно, изчезвайки в мрака. Не мисля, че да бъде победен от група тийнейджъри бе

повлияло добре на самоуважението му. Специално на мен хвърли поглед, изпълен с

омраза и потръпнах при мисълта, че знае името ми. Сега за това не можеше да се направи

нищо, можех само да се надявам, че има някакъв шанс планът ми да проработи. Денис и

останалите превъзмогнаха факта, че бях пуснала стригоя, след като бяхме убили няколко

тази седмица. Беше се превърнало в рутина да разследваме клубове и опасни райони от

града, разчитайки, че моите усещания ще ни предупредят в случай на опасност. Беше ми

смешно колко бързо групата започна да се доверява на лидерството ми. Твърдяха, че не

зачитат правилата и авторитета на пазителите, но реагираха учудващо добре, когато им

кажех какво да правят.

Е, повече или по-малко. От време на време виждах малко от онази луда

непредпазливост.

Един от тях искаше да се опита да си играе на герой, подценявайки стригоя или да

влезе без останалите от нас. Така Артур почти се сдоби със сътресение по този повод.

Като най - едър от всички ни, той стана малко наперен и по тази причина стригоят успя

да го хване неподготвен и го хвърли в стената. Това беше отрезвителен момент за всички

нас. За няколко агонизиращи секунди си помислих, че Артур е мъртъв – и това щеше да

бъде моя грешка като водач. Един от Алхимиците на Сидни беше дошъл – аз се бях

скатала, за да не ме намери Ейб – и излекува Артур. Каза, че ще се оправи с малко

почивка в леглото, което значеше, че той трябва да спре с лова за известно време. Беше

му трудно да го направи, и аз му се развиках, когато една вечер се опита да ни последва,