Кръвно обещание

– Лев ни помагаше със силата си. Устата му кървеше, но лицето му бе непоколебимо.

Стригоят не беше спрял да се движи, но доволно усетих, че той няма да успее да

се освободи, не и когато петимата го държахме. Премествайки се напред, притиснах кола

до врама му. Оставих го да си почине, но той скоро поднови борбата си. Наведох се над

лицето му.

- Познаваш ли Дмитрий Беликов? – попитах.

Извика ми нещо неразбираемо, което не прозвуча особено приятелски. Натиснах

кола, дълбаейки дългия прорез по врата му. Извика от болка и когато продължи да ругае

на руски, от очите му струеше чиста злоба.

- Преведи въпроса ми! – заповядах, без да ме е грижа кой го бе направил.

Един момент по-късно Денис каза нещо на руски, вероятно моя въпрос, съдейки

по името на Дмитрий. Стригоят изръмжа нещо в отговор и Денис разтърси главата му.

- Казва, че няма да играе игрички с нас.

Взех кола и сцепих лицето на стригоя, допълнително разширявайки прореза,

който Денис беше направил по-рано. Той изкрещя отново, а аз се молех охраната да не го

чуе. Усмихнах му се, изпълнена със злоба, равна на неговата.

- Кажи му, че ще продължим да си играем с него, докато не проговори. По един

или друг начин, той ще умре тази вечер. Зависи от него дали ще е бързо или бавно.

Наистина не повярвах, че думите са излезли от моята уста. Звучаха толкова...

добре де, жестоко. Никога в целия си живот не бях очаквала да измъчвам някого, дори и

стригой. Стригоят продължаваше да дава на Денис непокорни отговори, а аз

продължавах да правя разрези и ивици, които биха убили всеки човек, морой или

дампир. Най-накрая той изстреля редица думи, които не звучаха като обичайните му

обиди. Денис преведе:

- Казва, че никога не е чувал това име и ако Дмитрий е твоя приятел той

безспорно би го убил бавно и болезнено.

Почти се усмихнах на опита му да ме предизвика. Проблемът с моя план се

криеше в това, че стригоят можеше да лъже. Нямаше как да знам. Но нещо в отговора му

ми подсказа, че не е така. Звучеше сякаш той мислеше, че съм човек или дампир, не

стригой.

- Тогава той е безполезен. – рекох, отдръпнах се и хвърлих поглед на Денис. –

Давай, убий го.

Денис умираше да направи това. Не се поколеба и заби кола си силно и бързо в

сърцето на стригоя. Обезумялата борба спря секунда по-късно. Злобна светлина

проблесна в червените очи. Изправихме се и видях придружителите си да ме гледат с

опасение и страх.

- Роуз, – каза Денис накрая. – Какво се надяваш да...

- Няма значение. – прекъснах го, отивайки при момичето в безсъзнание.

Коленичейки, разгледах внимателно шията й. Беше я ухапал, но не беше изтекла

много кръв. Раната не беше голяма и кървеше малко. Тя се втренчи в мен и изстена,

когато я докоснах, което беше добър знак. Внимателно я издърпах от кофата за боклук

към светлината, където можеше да бъде забелязана. Стригоя обаче издърпах на

възможно най-тъмното място, почти скривайки го. След това помолих да взема мобилния

на Денис назаем и набрах номера, който държах смачкан в джоба си през последната

седмица. След няколко сигнала, Сидни отговори от Русия. Звучеше сънливо.

- Сидни? Роуз се обажда.

Последва пауза.

- Роуз? Какво става?

- Върна ли се в Санкт Петербург?

- Да. А ти къде си?

- В Новосибир. Имате ли ваши хора тук?

- Разбира се. – каза тя предпазливо. – Защо?

- Ммм. Имам нещо, което трябва да си приберете.

- О, боже!

- Хей, поне се обадих! Отърваването на света от стригоите не е лошо нещо. Освен

това не искаше ли да разбереш?

- Да, да. Къде си?

Подадох телефона на Денис, за да й обясни накратко къде се намираме. Той ми

подаде телефона, когато приключи и аз й казах за момичето.

- Сериозно ли е наранена?

- Не изглежда така. – Казах. – Какво ще правим?

- Остави я. Момчето, което ще дойде ще се увери, че е добре и няма да каже на

никого. Ще ми обясниш, когато дойдеш.

- Хей, хей! Аз няма да съм тук, когато той пристигне.

- Роуз...

- Махам се оттук. – Казах. – И наистина ще ти бъда благодарна, ако не

споменаваш, че съм се обадила – като например на Ейб.

- Роуз...

- Моля те, Сидни. Просто не казвай. Или... – Поколебах се. – Ако споменеш на

някого, ще спра да се обаждам, когато се случи нещо такова, а то ще се случи още

няколко пъти. - О, боже! Първо измъчване, сега заплахи. По-лошо, заплашвах някого,

когото харесвах. Разбира се, аз лъжех. Щях да разбера, ако групата на Сидни направи,

каквото правеха обикновено и нямаше да рискувам да бъда разобличена. Макар че тя не

знаеше това и аз се молех да си помисли, че съм неспособна да рискувам разкриването

ни пред света.

- Роуз... – Тя опита отново. Не й дадох възможност.

- Благодаря, Сидни. Ще поддържаме връзка. – Затворих и върнах на Денис

телефона.

- Хайде, хора. Имаме още работа тази вечер.

Беше ясно, че си мислеха, че съм луда да разпитвам стригой, но съдейки по това

колко безразсъдни бяха понякога, моето поведение не бе достатъчно странно, за да

загубят вярата си в мен.

Скоро те се ентусиазираха отново за първото ни убийство на пътешествието.

Свръхестествената ми способност да усещам стригоите ме беше направила дори по-

невероятна в техните очи и бях сигурна, че те биха ме последвали навсякъде.