Куклата близнак

— Това е моят дом и аз издавам нарежданията. — Виждайки начина, по който се взряха в него, принцът срамежливо добави: — Поне така каза Аркониел. Сега ще отида да кажа на лорд Орун. Ще дойдеш ли с мен, Тарин?

— На твоите заповеди сме, принце — отвърна капитанът. Обърна се към Ки и добави: — Не бихме искали да пропуснем това.

Ухилен, оръженосецът ги последва до горната площадка, където смигна на Тобин и се скри в сенките да гледа.

С Тарин от лявата му страна и духа отпред, Тобин се чувстваше по-дързък при връщането си в залата. Орун раздразнено крачеше край камината. Хералдът и неколцина от войниците седяха близо до една маса. Русокосият магьосник беше сред тях.

— Е, готов ли сте? — попита Орун.

— Не, милорд — отговори Тобин, стараейки се да звучи като баща си. — Трябва да приведа домакинството си в ред и да опаковам багажа си. Ще тръгна с вас утре, колкото е възможно по-рано. Дотогава ще бъдете мой гост. Ще бъде приготвена вечеря, както и легло край камината.

Орун застина и се взря в него, повдигайки вежди към шапката си.

— Какво?

Братът започна да се приближава към мъжа, носейки се плавно като мъгла над речна повърхност.

— Не съм бил път до тази мочурлива дупка, за да ми противоречи…

Злополучната му шапка полетя отново. Този път тя се приземи насред пламъците, където избухнаха коприна и пера. Ръцете на Орун полетяха към главата му, сетне се свиха в юмруци, когато направи крачка напред към принца. Духът дръпна ръкава му, разкъсвайки златните украшения, и се приготви да скочи отгоре му, оголил зъби.

— Спри — прошепна разтревожено Тобин, надявайки се, че няма да му се наложи да изрече думите пред всички тези хора. Брат му се подчини и изчезна.

— Внимателно, милорд! — Русият магьосник хвана Орун за ръката, за да му помогне да запази равновесие.

Благородникът се дръпна от него, обръщайки се към Тобин, за да го дари с фалшива усмивка.

— Както желаете, Ваше Височество. Но аз се боя от духа, който обитава тази зала. Не разполагате ли с по-удачно помещение, което да предложите на гостите си.

— Не, милорд, не разполагам. Но ви уверявам в честта си, че никой, който ми желае доброто, не ще бъде наранен под моя покрив. Ще ме придружите ли да пояздим, докато бъде приготвена вечерята?

Аркониел се чувстваше странно да се крие на горния етаж, но пък беше удобно за наблюдение. Тъй като не беше видял следи от магьосника, споменат от духа, той си позволяваше да използва магия, проследявайки Тобин, който заедно със спътниците си бе повел Орун и неколцина от антуража му по една мъчителна планинска пътека.

Обмисляше какво да пише на Айя, когато Нари почука на вратата му и надникна.

— Тук има един човек, с когото мисля, че е добре да говориш, Аркониел.

Магьосникът с тревога видя как в стаята влиза един от войниците на Орун. Изглеждаше приятен на вид младеж, но в първия момент Аркониел забеляза единствено червено-златната емблема и меча му. Готов да си послужи със смъртоносно заклинание, той бавно се изправи и се поклони.

— Какво искаш?

Войникът затвори вратата и се поклони на свой ред.

— Айя изпраща поздрави. Каза ми да ти дам това като знак за моята благонадеждност.

Аркониел внимателно се приближи, все така нащрек, и видя, че посетителят държи малко камъче в протегнатата си длан.

Магьосникът го взе и го обви с юмрука си, усещайки същината на Айя, вложена в камъка. Това бе един от знаците, които тя оставаше на онези, според нея достойни да помогнат на Тобин.

Но когато отново повдигна очи към мъжа, Аркониел възкликна сподавено. Наместо войник, пред себе си видя човек, само смътно напомнящ на посетителя. Беше рус, със светла кожа, а чертите му показваха наличието на ауренфейска кръв.

— Ти си метаморф?

— Не, само умея да замъглявам умовете. Казвам се Иоли от Кес. Срещнах господарката ти миналото лято, докато се преструвах на просяк и преджобвах хората. Тя ме хвана и ми каза, че имала по-добра работа за мен. Тогава още не знаех.

— Не си знаел, че владееш магия?

Иоли сви рамене.

— Знаех, че мога да замъглявам съзнания и да карам невежите хора да изпълняват нарежданията ми. Тя ме изпрати да уча при жена на име Виришан в Илеар. Познаваш ли я?

— Да, преди няколко години презимувахме при нея. Срещал съм хора с твоето умение преди, но… — Аркониел възхитено поклати глава, когато Иоли отново прие формата на войника. — И то да оставаш незасечен. Това е рядък дар.

Младежът се подсмихна засрамено.

— Страхувам се, че това е единственият ми талант, но пък Вири наистина казваше, че съм най-добрият, когото е виждала. Бях сънувал виденията, Аркониел. Това бе видяла в мен Айя. Тя ми каза, че синът на Ариани по някакъв начин е част от тях и че трябва да бъде защитен. Свърза се с мен, когато научила за смъртта на херцога. Пристигнах в Еро тъкмо навреме, за да се смеся с хората на Орун и…

— Почакай. — Аркониел вдигна ръка. — Как бих могъл да зная, че казваш истината? Как мога да съм сигурен, че в момента не замъгляваш ума ми, извличайки мои мисли, за да се престориш, че притежаваш знание?

Иоли взе ръката му и я допря до челото си.

— Докосни ума ми. Разчети сърцето ми. Айя казва, че умееш.