Куклата близнак

Видимо беше, че Тобин се страхува, но въпреки това момчето вървеше напред. По средата на стълбището Аркониел чу сподавен хлип, ала когато Тобин погледна към него, лицето му беше сухо. Ново ридание накара магьосника да настръхне. Женски глас.

На върха на кулата имаше малка, квадратна стая. Прозорците бяха заковани, затова Аркониел призова слаба светлина, за да възкликне отвратено.

Тук цареше пълен хаос. Мебелировката бе потрошена. Парчетата лежаха на пода сред плесенясали топове плат и гоблени.

— Мама правеше куклите си тук — прошепна Тобин.

Аркониел бе чувал за куклите, които принцесата бе започнала да прави след раждането — момчета без усти.

Плачът се чуваше по-ясно, но пак беше слаб, сякаш долитащ от друга стая. Тобин може би също го чуваше. Във всеки случай не каза нищо. Обаче Аркониел забеляза как момчето държи лика си извърнат от злощастния западен прозорец.

Какво ли бе зърнал тогава, в деня, донесъл му белега върху брадичката? Затваряйки очи, Аркониел прошепна заклинание, дирещо кръв. Магията му показа няколко разпръснати петна стара кръв на пода край западния прозорец. Мистичната сила караше петната да сияят като течно сребро. Имаше и още една следа кръв — дребно петънце с формата на полумесец върху перваза.

От външната страна на перваза, отвъд капаците.

Тобин беше отишъл в един от ъглите и тършуваше из някаква купчина отломки.

Внезапно риданията се усилиха, Аркониел чу шумоленето на рокля — сякаш ридаещата прекосяваше стаята.

Разкъсван от страх и мъка, Аркониел затърси в ума си заклинания за призоваване на духове, но можа да промълви единствено името й.

— Ариани.

То бе достатъчно. Капаците на западния прозорец се отвориха и тя се появи, затъмнила с очертанията си луната. Братът стоеше до нея, изглеждащ на същата възраст като близнака си, макар и мъртъв.

Аркониел направи крачка към нея и протегна ръка, изправил се лице в лице с жената, към която бе постъпил несправедливо.

Тя се обърна към него. Светлината падна върху лицето й. Лявата й страна беше покрита с кръв, ала очите й бяха ярки и живи, вперени в него и вложили ужасяващо объркване. Това го притесняваше повече от какъвто и да било гняв.

— Простете ми, лейди.

Нещо, което трябваше да изрече още преди десет години.

Аркониел усети Тобин до себе си, стискащ ръката му с треперещи пръсти.

— Виждаш ли я? — прошепна момчето.

— Да. Да. — Магьосникът протегна ръка към привидението. Тя наклони глава, сякаш развеселена от жеста му, сетне постави ръката си в неговата, сякаш приемаше покана за танц. Срещата на ръцете им породи у него мигновено усещане, като допира на сняг, отърсен от клонка. Тогава тя изчезна. Братът също.

Аркониел доближи ръка до носа си и долови слабото ухание на парфюма й, примесено с кръв. Внезапно наоколо се възцари мъртвешки студ. Сякаш някой се опитваше да пъхне ръка в гърдите му и да сграбчи сърцето му, за да го спре. Друга ръка, плътна и мека, хвана неговата и го повлече навън. Двамата с Тобин затичаха надолу по стълбите, а зад тях вратата се затръшна.

В кабинета си магьосникът заключи, затвори капаците и запали малка лампа, след което рухна на пода, заровил лице в шепи.

— В името на светлината!

— Ти я видя.

— Да, да ме прощава Творителят.

— Ядосана ли беше?

Аркониел си помисли за смазващото усещане, стиснало гърдите му. Нейно дело ли беше това… или на брата?

— Изглеждаше тъжна, Тобин. И изгубена. — Той повдигна очи и едва сега забеляза, че Тобин бе донесъл със себе си малко чувалче. — Това ли отиде да вземеш?

— Да… Радвам се, че тази нощ ме усети. Не мисля, че бих могъл отново да ида там, а нямаше кого да помоля…

— Отново? Искаш да кажеш, че си ходил там и преди? Сам?

— Когато оставих това. В нощта, когато пристигна Ки.

— Тогава си я видял.

Тобин коленичи край него и се засуети с връвта, пристегнала чувала. Трепереше.

— Да. Тя посегна към мен, сякаш пак искаше да ме хвърли през прозореца.

Аркониел искаше да отвърне нещо, но не намираше думи.

Момчето все още се занимаваше с торбицата.

— На теб може да ти я покажа. Беше на майка ми. Тя я направи. — Тобин развърза чувалчето и извади муселинова кукла със зле изрисувано лице. — Винаги я носеше със себе си.

— Баща ти я спомена в писмата си.

Аркониел си помисли за красивите кукли, които принцесата изработваше в Еро. Всички дами искаха да притежават от тях, някои от лордовете също. Нещото, което Тобин държеше тъй внимателно, бе гротескна пародия, въплъщение на разрушената й душа.

Тази му мисъл бързо бе прогонена от друга, накарала го да настръхне. Около врата си куклата носеше пристегнат кичур коса — черна коса, като тази на Тобин или на майка му.

Това трябва да е, помисли си магьосникът триумфално. Това е тайната.

Още от първия ден в кухнята бе разбрал, че думите, изречени от Тобин, не са достатъчни, за да контролира духа. Трябваше да има още нещо. Някакъв талисман, съединяващ двете деца. Нещо, може би предадено от майката на детето.

— Майка ти ли ти я даде?

Тобин се взираше в куклата.

— Лел е помогнала на мама да я направи. После я направи моя.

— С косата ти?

Момчето кимна.

— И малко кръв.

Разбира се.