Куклата близнак

— Магията не е приятна.

— Зная — отвърна младежът. Личеше, че и друг път е бил подлаган на подобен тест. — Спокойно. Знаех, че ще го сториш.

Аркониел погледна в ума му — не бегъл поглед, а дълбоко вторачване в сърцевината на човека, който стоеше доверчиво под ръката му. Магията наистина не беше приятна и никога не се използваше без разрешение. Иоли не го спря, макар да стенеше и да стискаше рамото му, за да запази равновесие.

Аркониел извлече същината на живота му като сок от зрял грозд. Кратък живот, грозен в началните си детайли. Иоли бе отраснал на пристанището, рано останал сирак, използващ вродените си умения от малък, за да оцелява. Преди Айя да го открие, талантът му бе останал неразвит и скромен, но веднъж разгърнат правилно, потенциалът му беше удивителен. Действително нямаше да стане истински магьосник, ала като шпионин беше незаменим.

Магьосникът го пусна.

— Значи това е всичко, което умееш?

— Да. Дори не мога да призовавам огън или светлина.

— Но и то е изключително полезно. Заклел ли си се да бдиш над Тобин?

— В ръцете, сърцето и очите си, учителю Аркониел. Гоначите не са ме вписали, така че мога необезпокояван да влизам и излизам от града. Орун и хората му мислят, че съм с тях от години. А когато си тръгна, няма да забележат липсата ми.

— Удивително. Къде е Айя сега?

— Не зная, учителю.

— Радвам се, че ни помагаш. Наглеждай го, Ки също. — Той протегна ръка и Иоли я стисна почтително, потръпвайки леко от силния захват на по-възрастния маг.

Когато младежът излезе, Аркониел провери ъгълчето на нокътя на малкия си пръст. Лел го беше научила как да го изостри и как да се здрависва, при което върху нокътя да остане „капчица от червеното“.

Пренесе капката кръв върху палеца си. Пренесе чертите във въображението си и изрече думите, казани му от Лел.

— В тази кожа влизам, през тези очи виждам, в това сърце се вслушвам.

В сърцето на Иоли откри изгаряща ненавист към Гоначите, а също спомените от училището на Виришан и от видението, съдържащо град с магьосници. Заради този образ Иоли щеше да стори всичко, което бъдеше поискано. Аркониел зърна и Айя, както младежът си я спомняше. Магьосницата изглеждаше по-възрастна и по-уморена от собствените му спомени.

Но същевременно той въздъхна облекчено, чувствайки се не толкова сам. Третата Ореска действително беше започнала.

Тариновата история продължаваше да тревожи Аркониел, обаче благородникът си легна рано, намусен, след като изпи значително количество от греяното вино на готвачката. От другата страна на камината спеше хералдът. Междувременно Тарин се беше погрижил хората от кралската гвардия да бъдат наблюдавани зорко.

Къщата утихваше. Аркониел седеше на тъмно в кабинета си, заслушан дали откъм залата не долита някакъв шум.

Въпреки това бе изненадан от предпазливите стъпки, разнесли се край вратата му. Отново послужвайки си със зряща магия, Аркониел видя Тобин да се промъква по коридора в смачканата си нощна риза. За миг момчето се поколеба пред вратата му сякаш се канеше да почука, но се обърна и продължи.

Магьосникът отиде до вратата и я открехна, знаейки, че в тази част на крепостта има само едно място, където Тобин можеше да отива.

На няколко пъти Аркониел бе на път да влезе в кулата, искайки да види мястото, където Ариани бе прекарвала голяма част от времето си — и където бе избрала да умре. Но нещо — страх, чест, почит към волята на херцога — не му позволяваше.

Принцът се намираше до вратата, отвеждаща към стълбището на кулата, притиснал ръце около себе си, макар нощта да беше топла. Под погледа на Аркониел направи още една колеблива стъпка, сетне спря. Още една. Беше мъчително за гледане. Магьосникът се чувстваше неловко.

След миг той се приведе напред и прошепна:

— Тобин? Какво правиш тук?

Момчето сепнато се извърна, зяпнало. Ако Аркониел не го беше наблюдавал досега, щеше да си помисли, че момчето сомнамбулства.

Тобин обви по-силно ръце около себе си.

— Трябва ли ти помощ? — попита Аркониел, приближавайки се.

Ново мъчително колебание, кос поглед — може би към духа? Сетне Тобин въздъхна и впери честните си сини очи в магьосника.

— Ти си приятел на Лел, нали?

— Разбира се. Това с нея ли е свързано?

Отново онзи поглед.

— Има нещо, което трябва да взема.

— От кулата?

— Да.

— Каквото и да е то, Тобин, зная, че Лел би искала да ти помогна. Какво мога да направя?

— Да дойдеш с мен.

— Не звучи трудно. Имаш ли ключ? Или да отворя с магия?

Сякаш в отговор, вратата се отвори сама. Тобин трепна и се взря през прага, сякаш очакваше да види нещо там. Може би наистина виждаше. Магьосникът можа да различи само няколко стари стъпала, изкачващи се нагоре в мрака.

— Ти ли каза на брата да направи това?

— Не. — Тобин пристъпи напред и Аркониел го последва.

Лятната нощ бе задушна, но в мига, в който пристъпиха в кулата, влажен хлад ги обгърна, сякаш бяха влезли в склеп. Високо над тях луната надничаше през тесни прозорци.