Куклата близнак

— В пламенността си да служат на краля, те са поели по различен от нас път. Не мога да го обясня, защото аз самият не разбирам. Обещай ми, че ще бъдеш внимателен и че ще накараш и Ки да се пази.

Тобин въздъхна.

— Ще ми се да можеше да не отивам. Не исках да пътувам така. Исках да бъда с татко, да видя Атион и Еро и да ида на война, но… — Той замлъкна и разтърка очите си.

— Зная. Но Илиор умее да насочва стъпките ни към верния път, без да осветява със светлината си далеч напред. Имай вяра в това — и в добрите приятели, които Светлоносителят ти изпраща.

— Илиор? — Тобин го погледна със съмнение.

— И Сакор също — бързо добави Аркониел. — Но погледни чий белег носиш на брадичката си.

— А куклата? Какво ще правя с нея?

Магьосникът взе чувала.

— Това ще свърши работа.

Момчето го погледна изтормозено.

— Не разбираш. Ами ако принцът я види? Или наставникът? Или Ки?

— И какво? — Аркониел с удивление видя Тобин да се изчервява. — Мислиш, че Ки ще си развали мнението за теб?

— Защо мислиш я бях скрил в кулата?

— Е, аз я видях, но не съм си променил мнението.

Тобин подбели очи.

— Ти си магьосник.

Аркониел се засмя:

— Нима мъжествеността ми току-що бе подложена на съмнение?

— Ти не си боец! — Някаква силна емоция разтърсваше принца, карайки очите му да блестят, а гласа му да трепери. — На воините не им трябват кукли. Имам тази, само защото Лел каза така. За духа.

Аркониел го наблюдаваше внимателно. Начинът, по който Тобин стискаше кривата кукла, опровергаваше всяка изречена от него дума.

От нея, поправи се мислено. За пръв път от много време насам го стори, макар че не виждаше белег от скритата принцеса в гневното момче пред себе си — освен може би в начина, по който силните, мазолести ръце нито стискаха, нито захвърляха онова, от което се срамуваха.

— Смятам, че не си преценил правилно приятеля си — каза тихо Аркониел. — Тя ти е спомен от майка ти. Кой би те упрекнал за това? Ти най-добре ще прецениш как да се оправиш с това.

— Но…

Объркването се сражаваше с упоритост върху младото лице.

— Какво има?

— В нощта, когато Ки дойде, братът ми показа. Показа ми как Ки намира куклата, как всички бяха разочаровани и засрамени, че я имам. Точно както татко ми каза. А всичко, което ми бе показвал, се сбъдна. Поне така мисля. Помниш ли лисицата със счупения гръб? Освен това знаех кога Айя ще дойде. И… И той ми каза, че лорд Солари иска да ми вземе Атион.

— Ще съобщя това на Тарин. Що се отнася до другото… не зная. Възможно е духът да може да лъже. Или пък показаното ти от него да се променя с времето… или пък невинаги да разбираш какво ти показва. — Той посегна да го потупа по рамото и този път момчето му позволи. — Ти нямаш магия у себе си, но притежаваш известни видения. Трябвало е да ги споделиш с мен или Лел. Това е наш дар и наш дълг.

Тобин увеси нос.

— Прости ми, учителю Аркониел. Ти винаги си ми помагал, а аз се държах неприветливо.

Магьосникът махна с ръка в знак, че не е нужно извинение. За пръв път от пристигането си усещаше, че между двамата се е създала истинска връзка.

— Не очаквам още да го разбереш, но аз съм вложил живота си да те защитавам. Може би някой ден ще си спомниш какво сме споделили днес и ще знаеш, че съм твой приятел. Макар да съм само магьосник. — Усмихнат широко, Аркониел протегна ръка във войнишки поздрав.

Тобин я стисна. Старият предпазлив поглед още не беше напуснал очите му изцяло, но сега в тях имаше уважение, отсъствало преди.

— Ще запомня, магьоснико.

Неизразимо изтощен, Тобин се промъкна отново в спалнята си и скри куклата в един от сандъците с багаж.

Опита се да легне, без да събуди Ки, но докато се наместваше, усети другото момче да го докосва по ръката.

— Зле ли ти е, Тоб? Нямаше те дълго време.

— Не…

Аркониел смяташе, че Тобин трябва да каже на Ки за куклата, в този миг принцът наистина се изкушаваше. Може би приятелят му наистина нямаше да обърне внимание. Мразеше да имат тайни, а и куклата беше толкова близо. Ала споменът за гнева на духа, когато Тобин се беше опитал да покаже куклата на Нари, все още бе прекалено пресен.

— Просто исках да се сбогувам с Аркониел — промълви той.

— Ще ми липсва. Обзалагам се, че лесно би могъл да стресне Орун с някоя магия.

Беше прекалено горещо и те лежаха отвити, взирайки се в сенките.

— Последните седмици бяха гадни — продължи след малко Ки. — Баща ти… — Гласът му трепна за миг. — И онази торба с черва долу. Не така възнамерявахме да идем на изток.

В гърлото на Тобин бе заседнала буца и той можа само да кимне. Смъртта на баща му, привидението на майка му, призоваването в Еро, тазвечерните предупреждения на Аркониел, чакащите ги долу непознати…

Всички сълзи, които не бе съумявал да открие през години, внезапно го споходиха едновременно и тихо започнаха да се стичат към ушите му. Тобин не се осмеляваше да се обърше или изхлипа, за да не го види Ки.

— Крайно време беше — промърмори приятелят му дрезгаво. Принцът разбра, че Ки също плаче. — Вече започвах да си мисля, че не знаеш как. Трябва да жалееш, Тобин. Всички воини го правят.