Куклата близнак

Към средата на утрото достигнаха до широко езеро, отразяващо облаците. От другата му страна се издигаше красиво здание. Огромно ято диви гъски плуваха из него.

— Това имение някога е принадлежало на леля на майка ти — отбеляза Тарин.

— А на кого принадлежи сега? — попита принцът, удивлявайки се на величието, което сградата излъчваше.

— На краля.

— Атион толкова ли е голям?

— Сложи една до друга десет такива постройки и ще имаш приблизителна представа. Само че Атион е обградена с град, има ниви и високи стени.

Поглеждайки назад, Тобин можа да види, че планините вече се смаляват.

— Още колко остава, докато стигнем Еро?

— С бърз ход ще сме там още преди залез, принце — отвърна лорд Орун.

Тобин пришпори Госи, чудейки се как Алистън му бе изглеждал далеч, след като столицата беше само на ден езда път. Внезапно светът започна да му се струва много по-малък.

Точно по пладне прекосиха пазарен град на име Корма. Беше по-голям от Алистън и бе изпълнен с типичните търговци и земеделци. Но тук имаше и неколцина ауренфеи, омотали главите си с ярки ивици лилав плат. Сред тях имаше музиканти, свирещи на лира и флейта.

Лорд Орун спря в най-голямата странноприемница, за да се нахранят и да дадат почивка на конете. Гостилничарят му се поклони ниско, а на Тобин почти доземи, когато разбра кой е. Домакинът много се суети около тях и не спираше да им носи какви ли не гозби. Накрая отказа да приеме пари и заяви, че щял да се радва, ако принцът запази приятни спомени от гостилницата му. Тобин не беше свикнал да предизвиква такава суматоха и много се радваше, когато потеглиха отново.

Следобеда яздиха по-бавно заради жегата. Орун се зае да занимава Тобин. Разказваше му за спътниците на принца, обучението им и какви забавления очаквали принца в столицата.

От него Тобин научи, че е в състояние да закупи всичко, което си пожелае, използвайки печата на баща си. Още го носеше около шията си. Кони му беше скъсил веригата.

— О, да — уверяваше го Орун. — Подобаващи дрехи, хубав меч, сладкиши, кучета, залози. Млад човек с вашия ранг трябва да си позволява удоволствия. Наскоро стана модерен нов спорт — лов със соколи, младите са луднали по него. Идва от ауренфеите, които от своя страна са го научили от зенгатите. Естествено, на ауренфеите може да се разчита да разпространяват подобни варварщини! Но пък отглеждат добри коне.

Той поспря и разтвори в усмивка тлъстите си устни.

— Разбира се, за всяка значителна трансакция — продажба на земя, набиране на воини, покупка на зърно или желязо и събирането на наем от земите ви — ще ви е нужен моят печат или този на вуйчо ви, докато навършите пълнолетие. Но вие сте още прекалено млад, за да се тревожите за подобни неща. Всичко това ще бъде уреждано вместо вас.

— Благодаря ви, лорд Орун — отвърна Тобин, но само защото така изискваха добрите маниери. Още от пръв поглед бе изпитал неприязън към този човек, а времето само заякчаваше първото му впечатление. Зад усмивката на Орун се криеше нещо алчно. Напомняше му на нещо студено и хлъзгаво, настъпено в тъмното.

Още по-дразнещ бе начинът, по който той се отнасяше към Тарин и Ки. Макар с Тобин да се отнасяше добре, към тях Орун се обръщаше като към свои слуги. Също така не спря да загатва, че принцът трябвало да си намери по-подходящ оръженосец в столицата. Единствено вчерашното предупреждение на Аркониел попречи на Тобин да призове духа. Тайно си науми да направи приятелите си толкова богати благородници, че Орун да трябва да им се кланя.

Ки виждаше, че на Тобин му е неприятно да язди с Орун, но нямаше какво да направи. Дългата езда му предостави първата възможност да поговори с Тарин след завръщането на последния от Мицена.

Момчето виждаше, че Тарин се измъчва, но не знаеше какво да му каже. Макар в сърцето си да беше отгатнало причината. Тарин смяташе, че е предал херцога. Един оръженосец не се прибираше без своя лорд. Но от това, което Ки бе дочул от останалите войници след завръщането им, капитанът не бе имал никаква вина. Риус бе паднал в битка, а Тарин не беше успял да го спаси. Младият оръженосец нито за миг не искаше да допусне, че човекът, от когото се възхищаваше, не се е оказал на висота.

Сега ги бяха връхлетели нови проблеми и Тарин изглеждаше много изтощен.

Двамата яздеха на почтително разстояние зад благородниците. Ки накара коня си да пристъпи по-близо до този на Тарин и попита:

— Сега ние с него ли ще трябва да живеем?

Тарин сгримасничи.

— Не, ще живеете в Стария дворец задно с останалите спътници. Понякога ще трябва да се храните с лорд Орун, за да може той да докладва на краля.

Ки бе зърнал двореца отвъд стените.

— Толкова е голям! Как изобщо ще се научим да се ориентираме?

— Спътниците си имат отделни покои. Освен това останалите ще ви помагат.

— Колко на брой са?

— Седмина или осмина, ако не се лъжа. И оръженосците им.

Ки нервно стисна юздите.

— Другите оръженосци… Те като мен ли са?

Тарин отново го погледна.

— Тоест?

— Знаеш…

Тарин му се усмихна тъжно:

— Вярвам, че всички те са синове на въздигнати рицари и лордове.

— О.