Куклата близнак

— Да. — Тонът на Тарин показваше, че е разбрал страховете на Ки. — Не им позволявай да те тормозят. Само един сред тях може да се похвали, че служи на принц. И мога да ти гарантирам, Ки, че никое момче не те засенчва по чест. — Той кимна към Тобин. — Дръж го на първо място в сърцето си и винаги ще вършиш правилното.

— Не искам да го разочаровам. Не бих могъл да го понеса.

Тарин се пресегна и стисна ръката му до болка.

— Няма — сурово каза той. — Сега ти трябва да се грижиш за него. Закълни се в честта си.

Предизвикателството бе по-болезнено от пръстите, обгърнали ръката му. Ки седна изпънат и захвърли срамните съмнения.

— Заклевам се!

Тарин го пусна, кимвайки доволно.

— Ние се водим негови телохранители, ала ти си този, който ще бъде до него. Трябва да бъдеш моите очи и уши, Ки. Ако доловиш каквито и да е неприятности, идваш при мен.

— Ще го сторя, Тарин!

За момент Ки се изплаши, че го е казал пресилено и е ядосал мъжа, но Тарин само се засмя.

— Зная, че ще го сториш.

Ала момчето виждаше, че той още се тревожи. Ки провери дали е привързал добре ножницата си. Никога не си беше представял, че посещението в столицата ще прилича на навлизане във вража територия. Искаше му се само да разбере защо.

Денят течеше. Пътят сега ги отвеждаше сред низина, покрита с обработваеми земи, отдадени под аренда. Някои от ивиците бяха тревясали, оставени на угар. Други бяха засети, но с бедна или болнава реколта. Много от зърното беше загнило.

Из селата Тобин виждаше деца с костелива походка, подути коремчета и тъмни кръгове около очите. Напомняха му за някогашния вид на брат му. Малкото навъртащ се добитък бе изпосталял. Из канавките се въргаляха трупове с накацали около тях гарвани. Много от колибите бяха изоставени, някои бяха изгорени. Повечето от онези, които оставаха, бяха изчертали с тебешир или заковали полумесеца на Илиор на вратите си.

— Това е странно — каза Тобин. — Би трябвало да се молят на Дална за изцеление и богат урожай.

Никой не отговори.

Слънцето бавно започна да се спуска зад тях. От изток долетя свеж вятър, охладил запотените им чела. Той донесе със себе си някаква нова миризма, която Тобин не разпознаваше.

Орун забеляза душенето му и се усмихна снизходително.

— Това е морето, принце. Скоро ще го видим.

Малко по-надолу по пътя срещнаха кола, натоварена с най-странната реколта, която беше виждал. Купчина зеленикаво растение потрепваше с всеки подскок на колелата. Миризмата му беше странна, на сол и нещо, което принцът не можеше да определи.

— Какво е това? — сбърчи нос Тобин.

— Това са водорасли от крайбрежието — обясни Тарин. — Фермерите торят нивите си с тях.

— От морето! — Тобин накара Госи да се приближи до колата и мушна ръка в миризливите треви. Бяха студени и влажни на допир, а също и гладки, като месното желе на готвачката, след като изстинеше.

Кафеникави хълмове се извисяваха срещу залеза — като рамене без глави. Сребърният полумесец на Илиор се издигаше над главите им. Орун беше казал, че по залез ще са в Еро, ала ето че се намираха насред нищото.

Пътят беше стръмен. Привеждайки се напред, Тобин тласна Госи да преодолее и последните няколко ярда до върха. Пред него се разстилаше огромна, невъобразима водна шир, която блестеше. Съзряното в магичните му пътувания с Аркониел не го беше подготвило за това. Тогавашните образи бяха размазани и обгърнати в мрак, освен това Тобин беше насочвал вниманието си другаде.

Ки се изравни с него.

— Как ти се струва?

— Хм… Огромно е!

От това място Тобин можеше да види как водата се простира да се слее с хоризонта, насечена в далечината от проболи вълните острови. Принцът се опитваше да проумее големината й. Отвъд всичко това лежаха местата, за които баща му и Аркониел му бяха разказвали: Коурос, Пленимар, Мицена и бойното поле, където баща му се беше сражавал храбро и погинал.

— Помисли си, Ки. Някой ден двамата ще бъдем там. Ще стоим на палубата на някой кораб, ще гледаме към този бряг и ще си спомняме как веднъж сме стояли на това място.

Той вдигна ръка.

Усмихвайки се широко, Ки я сграбчи.

— Воини заедно. Точно както…

Той спря навреме, ала Тобин знаеше какво бе имал предвид. Точно както Лел бе предрекла, когато за пръв път бе срещнала Ки в заснежената гора.

Тобин отново се огледа.

— Но къде е градът?

— Няколко мили по на север, Ваше Височество. — Това беше русият магьосник. Той отдаде чест на Тобин и изчезна обратно сред редиците.

Последваха пътя сред хълмовете. Преди последната светлина да е потънала на запад, те прекосиха последния хребет и видяха Еро да сияе като скъпоценен камък над обширното си пристанище. За момент Тобин почувства разочарование — това въобще не приличаше на модела, направен от баща му. За начало, през столицата течеше широка река, освен това беше разположена върху няколко хълма, които се виеха около залива. Но след като се вгледа по-внимателно, можа да забележи линията на градската стена, обгръщаща основата на най-големия. Дворцовият кръг коронясваше този хълм. Стори му се, че може да различи покрива на Стария дворец, засиял като злато в чезнещото слънце.