Майсторите на желязо

Бум! Втората двойка ракети също се запали. Скоростта на талигата нарасна, тя подскочи, издигна се във въздуха. Дългите кучета пред работилниците се развикаха, последва стон, когато талигата падна и предното й ляво колело се откъсна. След миг бе само купчина отпадъци.

Тоширо и Риоши не обърнаха внимание на извиненията на коменданта на Херън Пул. Демонстрацията беше показала, че тяговата система работи. Изкараха втора талига, натоварена със същия модел — за увеличаване на теглото бяха прибавени няколко дялани камъка — и повториха опита. Този път талигата променяше рязко посоката си от една страна на друга, но остана на земята. Когато ракетите изгоряха, тя изтрополи по тревата и — за голямо удоволствие на наблюдаващите майстори на желязо — се разби в оградата в далечния край на полето.

— Това ли е всичко? — попита пратеникът.

Не беше. „Брикман“ имаше още един коз. Изкараха от работилниците третата талига — но на тази имаше човек. В допълнение на предишното крило и опашка сега отпред имаше триъгълна клетка, в която на плетен тръстиков стол седеше един мютски роб. Тоширо го погледна по-внимателно и видя, че това е неговият човек — дегизираният „мексиканец“.

Чрез Шигамицу „Брикман“ обясни, че посредством просто управляване от пътника с крака опашката може да се завърта наляво и надясно. Третият модел имаше само едно колело отпред и то можеше да се върти в същата посока като опашката, когато мютът натискаше лоста с краката си. Задният край на крилото също можеше да се завърта нагоре и надолу чрез вертикален лост, разположен между коленете на пътника. Отклоненият въздух трябваше да минава над крилото и да притиска талигата към земята.

Майсторите на желязо запалиха фитила и талигата тръгна. Тоширо наблюдаваше възбудено как пламнаха първите две ракети. Не искаше „мексиканецът“ да загине преждевременно при демонстрация на нещо, което вече беше показано, че работи. Имаше много по-важни задачи за него — като например да ликвидира генералния консул. Хората около него, които не знаеха за тайните му кроежи, наблюдаваха възбудено. Всички майстори на желязо бяха очаровани от естетиката на варварството. В мирно време тя се изразяваше в кръвожадните им спортове — от борба на петли до ловуване с копие и лък. За тях кулминационното убийство беше основна част на живота и сега те с нетърпение очакваха да видят как талигата и човекът в нея ще се самоунищожат в каменната стена.

Вторият чифт ракети се запали и талигата ускори хода си и гърбът на Стив се залепи за седалката. Първите статични изпитания не бяха създали впечатляваща тяга, но с добавките, които АМЕКСИКО го беше посъветвала да сложи към основната смес, ракетите развиваха наистина голяма тяга.

Каменната стена се приближаваше с нарастваща скорост. Времето за коронния номер наближаваше. Идеята не беше негова, но той беше длъжен да я изпълни, за да укрепи доверието на Кадилак. И това беше адски добре. Иначе най-напред щяха да ликвидират него.

Поканените високопоставени майстори на желязо и пъстрата неофициална тълпа наблюдатели не знаеха, че със съгласието на Шигамицу от другата страна на полето тайно е построена ниска, покрита с трева площадка. Разположена близко до стената, тя не се виждаше от мястото, където стояха Тоширо и другите майстори на желязо. Стив натисна левия рул да насочи ускоряващата се талига към площадката. Държеше лоста напред, за да притиска колелата плътно към земята, после го дръпна силно назад и излетя във въздуха. Не го беше репетирал, но двамата с Кадилак се бяха съгласили, че е осъществимо. Само теоретично все пак.

Всички ахнаха от изненада. Моделът излетя като чапла от блато, извиси се поне двадесет стъпки над каменната стена и продължи да се издига.

Зад стената имаше блатиста земя, осеяна с туфи висока трева, а отвъд нея — голямо езерце, оградено с дървета. Когато Стив стигна над езерцето — на височина петдесет стъпки — изгоряха и последните две ракети. Моделът, чиито характеристики бяха само малко по-добри от тези на обикновена тухла, стръмно полетя надолу. Стив се наклони към опашката, за да намали скоростта на падане, после, когато самолетът се превъртя като пиян и продължи повече или по-малко със задницата напред, пое дълбоко дъх.

Майсторите на желязо избухнаха в силен смях при вида на избухналия над стената огромен фонтан. Възторгът на Тоширо беше помрачен от грижата за съдбата на избрания от него убиец, но дори и той се усмихна весело.

Самураят на Мин-Орота, който беше дошъл с отделение от десет души от Ба-сатана да присъства на демонстрацията, се обърна към пратеника и го потупа приятелски по рамото.

— Ха! Ако това дълго куче може да накара каруците да летят като пилета, значи с вас скоро ще имаме коне, които ще могат да летят като орли!

— За мен този ден не може да дойде достатъчно скоро — отговори Тоширо.