Майсторите на желязо

— Да, точно това си казвах и аз. — Бутилката изтрака в ръба на чашата му. — Но днес чух нещо, което може би ме задължава, хм… да прекратя престоя си тук.

Стив отказа предложената му бутилка.

— Така ли?

— Да… Чух го от хората на Мин-Орота, докато си отиваха. Ако летателните изпитания се окажат задоволителни, те ще изпратят група самураи в Херън Пул за обучение като пилоти.

Стив бързо разбра възможностите, които му даваше този ход, и каза:

— Моите поздравления.

Кадилак го погледна намусено.

— Може да са малко преждевременни.

— Не разбирам. Не го ли очакваше?

— Това не беше всичко, което чух. Освен това джапите са добри майстори.

— И какво?

— Не е ли очевидно? Те планират техни хора да ни помогнат да завършим първата партида. Когато се обучат самураите, ще могат да учат и други да летят.

— И?

— И ще изучат всички подробности от производствения процес. И ние можем да се окажем излишни.

Всичко това беше музика за ушите на Стив, но той не можеше да не се върне на някои въпроси.

— Аз и другите може би, но не и ти… след всичко, което си направил.

Кадилак го погледна, но не каза нищо.

Стив виждаше, че мютът се налива до забрава, но тази малка стрела все пак попадна в целта. Време беше за следващата.

— Изненадан съм, че не си видял това в бъдещето. Нали четеш камъни.

— Не и откакто видях болката и мъката, които ще донесеш ти. Ти си злото, Брикман.

Стив се опита да запази спокойствие.

— Е, стига вече! Това е минала история. Нямам вина за случилото се. „Пътят е начертан.“ Нали така казва Мистър Сноу? Аз съм тук, защото се опитвам да помогна. Защо не вземеш един виждащ камък и не научиш онова, което ще ни се случи?

Кадилак поклати глава.

— Не става. Потърсих, но… не мога да намеря.

— Но тук трябва да има…

— О, разбира се, че има. Но вече не мога да ги чета. — Той вдигна чашата си. — Може би сакето е притъпило възприятията ми.

— Жалко — каза Стив. — Значи ще трябва да минем без камъните.

Той много искаше да знае дали ще избягат, но пък ако Кадилак нямаше представа какво ще се случи, беше по-добре. Ако беше посветен в плана за бягството и си променеше намеренията, нещата щяха само още повече да се усложнят.

Кадилак опита да се ободри с една глътка саке. Вече не можеше да фокусира погледа си. Гласът му беше дрезгав, челото — сбърчено. Той се наведе напред и потърка очите си в усилие да скрие сълзите си.

— Защо животът ми винаги се разпада, когато се появиш?

Стив почувства угризение на съвестта.

— Не разбираш — тихо каза той. — Животът ти не се разпада. Събира се.

— О, така ли? — подсмръкна Кадилак.

— Да! От какво се оплакваш, по дяволите? Мистър Сноу те е научил на всичко, което знае. Прибави към това и всичко, което научи от мен и от другите хора тук, и онова, което учиш от тези безкосмести джапи… По дяволите… ти си направо двукрака версия на КЪЛЪМБЪС!

— Само дето може би скоро вече няма да мога да ходя на два крака.

— Не говори така! — извика Стив. — Ти трябва да останеш начело на това! Ясно ли ти е? Джапите може и да планират да вземат нещата в свои ръце, но това няма да стане, докато не им покажеш, че тези самолети могат да летят.

— Да, но… ами ако паднем?

„Боже! — помисли си Стив. — Ама той наистина съвсем се е отчаял…“

Стив не знаеше, че между една глътка и следващата алкохолното опиянение може да премине в маниакална депресия.

— Няма да паднем! Ще свършим най-добрата работа, която можем, и ще се прочуем… защото заедно с проекта ще успеем и ние.

Кадилак бавно повдигна глава и втренчи поглед в Стив.

— Така ли? Само че как ще го направим?

„Лош ход“ — помисли Стив и каза:

— Остави всичко на мен. Имаш много други неща, за които да се тревожиш. — Той премести бутилката настрана. — И не се наливай толкова. Иначе ще свършиш с глава, пълна с варен ориз вместо с мозък.

— А какво ще стане с Клиъруотър?

— Не се тревожи. Когато дойде времето, тя ще е с теб.

— Добре… но ми обещай едно нещо.

— Какво?

— Че няма да правиш никакви ходове… няма да вършиш никакви глупости… без да го споделиш с мен. Искам да знам какво ще стане… преди да е станало.

— Разбира се.

— И ако греша и Мин-Орота реши да не поставя свои хора в Херън Пул, ще забравим цялото споразумение. Щом искаш да върнеш Клиъруотър… чудесно. Аз обаче оставам. Разбрахме ли се?

— Абсолютно.

— Добре. Но… — Кадилак го посочи с пръст, докато търсеше думи. Мозъкът му бързо се замъгляваше. — Но ако аз, хм… ако открия, че се опитваш да ме измамиш…

— Кристофър Кълъмбъс! — изсъска Стив. — За какъв ме имаш? Ти ми спаси живота! Колко пъти да ти го казвам? Станалото с Клиъруотър беше моя грешка…

— Не ме интересува това!

— Мен обаче ме интересува! И се опитвам да го поправя! Може да има случаи, когато имаш основание да се съмняваш в мен, но аз съм ти приятел! Обещах на Мистър Сноу, че ще дойда да те намеря, но ако искаш да останеш, е… за него ще е трудно, но за мен не. Ние с Клиъруотър просто тихо ще изчезнем. Ти дори няма да разбереш, че сме си отишли. — Стив протегна дясната си ръка над масата в знак на искреност. — Имаш думата ми. Разбрахме ли се?

Кадилак погледна предложената му десница.

— Може би. Вярвам ти.