Майсторите на желязо

Стив не разбра нито дума, но езикът му звучеше като японски. Той поклати глава учудено.

— Защо не ми каза за това?

— Не си ме питал. Но никому нито дума. На чужденците е забранено да говорят японски. Ако разберат, ще ме убият.

— Не се тревожи, на никого няма да кажа.

— Добре. Хайде, да се прибираме.

— Ами моделите?

— Твоите приятели събират останките. Ние с теб имаме да отпразнуваме друго.

„Наистина имаме“ — помисли Стив. Трудно му беше да сдържа вълнението си. Кристофър! Това може би беше последната брънка, която търсеше. Защото отдавна се опитваше да намери начин да заобиколи проблема с документите. Беше открил също и едно малко затруднение, за което Сайд-Уиндър беше пропуснал да спомене: на робите не се разрешаваше да имат пари. Единственият динк, който можеше да им набави билети, беше пратеникът, но Стив нямаше намерение да разкрие планираното бягство на никого. А сега пратеникът нямаше да е необходим. Стив си представи как ще станат нещата. Да… беше блестящо. Кадилак можеше да свърши всичко.

Кадилак седна пред малката масичка, извади запушалката от поредната бутилка саке, наля чашите до синята черта, нарисувана около ръба, и вдигна тост.

— За смелия мют и летящия му кон.

— Много смешно — сви устни Стив, вдигна чашата си и отпи глътка. — Следващия път искам нещо с истински крила. Иначе ще трябва да си намериш друг помощник.

— Ще го имаш — каза Кадилак и замислено погледна чашата си, сякаш се чудеше защо е празна. — Виж, знам, че пое огромен риск, но стана чудесно. Сега разбирам как работят умовете на тези хора. Когато видяха, че моделът се вдигна, те наистина се зарадваха.

— И аз се радвам да го чуя. Направо е утешително.

— Да. За момент си помислих, че ще се преобърне, но… — Кадилак допълни чашата на Стив и отново наля своята.

Стив се зачуди защо просто не пие от бутилката.

— И този път ти се размина. Ти си най-големият късметлия на света. Наздраве.

Прозвуча повече като укор, отколкото като комплимент.

— Не губи надежда — каза Стив. — Още няколко такива случаи и късметът може да ми изневери. — Той глътна още малко саке. Беше се овладял, когато излезе на брега, но вътрешно трепереше целият. Сакето го успокои почти моментално. Човек можеше даже да започне да го харесва. Той остави чашата си на масата. — И така… какво следва?

— Нищо особено. Ти ще ми помогнеш да конструирам двуместен самолет. А аз ще те науча да летиш с него.

Стив го погледна, после се засмя.

— Интересно. Но наистина ли мислиш, че е необходимо?

— Абсолютно. Ти ще построиш прототип с ракетна тяга. В края на краищата идеята беше твоя.

— Да, но…

— Много е просто. Освен мен има само още двама с опит в летенето. Казан и Келсо. Аз няма да рискувам живота им, докато системата не е изпитана както трябва… във въздуха.

— И там е моето място в схемата, така ли?

— Точно така. Не ми се ще да го казвам, но ти си най-добрият човек за това. Ето защо искам ти да се заемеш.

— Добре, но защо е необходим претекст?

Кадилак се засмя.

— Обикновено схващаш по-бързо. Сигурно сакето ти е замаяло главата. — Кадилак отметна глава, пресуши на една глътка чашата си, после я удари в масата. — Ти си тревна маймуна, Брикман. Надарен с определена, ограничена интелигентност, но по същество непохватен, необучен дивак. Няма значение. Решил съм да те взема под крилото си… така да се каже… и като част от обучението ти ще те уча да летиш.

— Хитро — каза Стив. — Колко неуспеха са ми разрешени?

— Николко. Ти усвояваш бързо. — Кадилак напълни чашата си за трети път.

— В Академията средно са десет часа. По-добре ги направи петнадесет.

— Ще ги направим двадесет. Ти не си чак толкова умен.

Стив вдигна чашата си с мрачна усмивка и отпи. При наземните опити ракетите бяха горели кратко. Онези, които планираха да използват в летящите коне, щяха да горят два пъти по-дълго. Но за разлика от тези на земята, нямаше да има ускоряващ дросел и прекъсване. След като се запалят — край. Трябваше просто да полетиш. При условие че при ускорението крилата не се откъснат, той не предвиждаше никакви непреодолими проблеми. Не и със самолета, във всеки случай.

— От моя страна няма проблем, но как стои въпросът с динките? Ще ти позволят ли да направиш това?

— Кое? — Езикът на Кадилак беше започнал да се преплита.

— Да ме научиш да летя. Както ти току-що ми напомни… аз съм мют.

— Не разбирам за какво говориш.

— Няма ли майсторите на желязо да летят с тези неща?

— Това е целта. И какво?

— Ами… те не разрешават на нискостоящи динки да яздят дори коне. Това е привилегия за самураи… както и самолетите, които правиш. Няма ли да са против един роб да стане летец?

— Не виждам защо трябва да са против — отвърна Кадилак. — Трекерите също са роби. Е, може да се по-образовани и някои може да притежават високи технологически умения, но майсторите на желязо не ценят много живота им. Точно затова няма много от вас в Ни-Исан, за да сте отделна работна сила… отгоре на всичко вие не можете да се възпроизвеждате. Колкото до джапите, за тях и ние, и вие сме на дъното и не ни броят за нищо.

— С изключение на теб — каза Стив.

Кадилак прие забележката с крива усмивка.