Читаем Майсторите на желязо полностью

Джоди и Келсо — те хукнаха напред още щом Стив се отлепи от земята — първи прескочиха стената. Джоди, също като пратеника, беше сериозно разтревожена; Келсо тичаше повече от желание да е там, където ще се събират парчетата. Злопаметната му половина се надяваше да види самодоволната усмивка изтрита от лицето на Брикман след удара в стената; другата половина беше обхваната от разяждаща загриженост за колега планерист, извадил лош късмет. Но щастливият кучи син отново се беше отървал и сега излизаше на брега, покрит със зеленясала тиня. Счупеното крило на модела плуваше по средата на езерцето.

На брега посрещнаха Брикман с усмивки. По лицето му течеше кръв.

— Върви и измий тази мръсотия — каза Джоди. — И смърдиш на тиня.

Стив покорно се подчини и тя добави:

— Трябва да си луд да поемаш такъв риск. — Нито тя, нито Келсо знаеха за площадката.

— Не го поех доброволно. Принудиха ме.

— Но ти успя, по дяволите — изръмжа Келсо. — Тези самолети ще летят!

— Така изглежда… — Стив стисна ръката на Келсо, който му помогна да се изправи.

Джоди огледа раната на главата му и каза:

— Нищо ти няма.

Келсо го погледна изпитателно.

— Каз ми каза, че тези ракети са твоя идея.

— Това е само между нас тримата. Официално всичко е заслуга на господин „Брикман“. Разбрахме ли се?

— Да. Исках да те попитам и за него. Кой е той, по дяволите… и защо използва твоето име?

— Дейв, бих искал да ти разкажа, но… историята е дълга и само ще те обърка.

Тръгнаха към стената през туфите блатна трева. От другата страна на стената се бяха струпали няколко ренегати — след като бяха видели, че Стив е жив и здрав, не си бяха направили труда да я прехвърлят. За тях той беше просто поредният вонящ мют — и при това нахален.

Стив се прекачи през стената преди двамата планеристи и тръгна покрай ренегатите.

— Хей, Келсо! Измий си ръцете! — извика високо един от тях. — Който пипа мюти, му окапват пръстите.

Останалите посрещнаха подигравката с бурен смях и загледаха Стив, но той наведе глава и накуцвайки затича към работилниците.

— Браво — каза Кадилак, когато Стив спря да разтрива коляното си. Майсторите на желязо си бяха отишли. — Как си?

— Добре съм. Само малко си изкълчих крака. Ти как си?

— Страхотно. Всички са много доволни. Риоши — водачът на групата от Ба-сатана — е един от най-важните хора в Мин-Орота. Каза, че ще ни доставят всички материали, които ни трябват. Искат да продължим колкото се може по-бързо. Щяло да има и демонстрация пред шогуна.

— А нещо за включване на повече хора за ускоряване на работата?

— Да. Но няма да са трекери.

— А джапи ли?

— Не. Те ще изгубят себеуважението си, ако работят заедно с нас. Вероятно корейци или виетнамци.

— Варвари. — Стив пак опипа изкълчения си крак. — Като говорим за динки, видях един кон, завързан за стълба отвън. С черна наметка, украсена с червено…

— Казва се чул.

Стив не обърна внимание на прекъсването.

— … и с червени дрънкулки…

— Пискюли…

— … на юздата. Да знаеш случайно на кого е?

— Да. На Тоширо Хазе-Гава. Пратеник на вътрешния двор.

— Важна клечка, а?

— Да, така е. — Кадилак обясни накратко ролята на пратениците, позицията им в правителствената администрация и специалната им връзка с шогуна.

Стив слушаше внимателно. Беше попитал, защото червената сбруя на коня беше същата като онази, която беше видял до езерото с двата острова. Значи мъжът в черно беше Тоширо Хазе-Гава, пратеник на вътрешния двор, един от „очите и ушите“ на шогуна — първия човек в Ни-Исан. И значи той наистина беше замесен в заговор на най-високо ниво.

Инстинктивната му реакция и тихият вътрешен глас отново свързаха нещата. Значи шогунът искаше генералният консул да бъде убит. И чрез използване на едно дълго куче си беше осигурил, че никой няма да може да открие главния виновник. Чиста работа. Стив беше готов да изпълни своята чест от сделката, за да осигури освобождаването на Клиъруотър, но какво щеше да стане след това? Шогунът беше достатъчно могъщ — само да вдигнеше малкия си пръст и хората му щяха да си изпотрошат краката да им осигурят безопасно отвеждане до границата. Освен ако, разбира се, поради същата причина, поради която го използваха да нанесе удара, искаха да не бъдат видени да го правят.

Нещата щяха да са много по-лесни, ако можеха да се движат под закрилата на шогуна, но можеше ли да му се вярва? Какво знаеше той за нещата, които ставаха? Щеше ли например да се поддаде на заплахата за масиран въздушен удар, ако не върне безопасно Кадилак и Клиъруотър? Мъжът в черно беше хитър и можеше да използва позицията си като посредник, за да спечели точки за себе си.

Интересен проблем. По-интересен и от наученото от Кадилак за майсторите на желязо.

— Кажи ми — рече Стив, — откъде знаеш всичко това.

— От онова, което казват.

Стив го погледна озадачено.

— Да не искаш да ми кажеш, че разбираш езика им? Как го научи?

— По същия начин, по който се научих да строя самолети.

— Невероятно. Можеш да говориш японски?

— Да. И само между нас двамата — мога също да чета и да пиша. — Кадилак се огледа, след това каза нещо на непонятен за Стив език.

Перейти на страницу:

Все книги серии Войните на Амтрак

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза