Майсторите на желязо

— Не. Изобщо — каза весело Стив. Беше лъжа, разбира се, и той видя, че Кадилак не му повярва.

Когато свършиха с храненето, една от личните прислужнички донесе на Стив бели памучни дрехи: обичайната свободна жилетка с квадратни ръкави и широки, дълги до прасците панталони. Върху сгънатите дрехи имаше ново бельо, бели памучни чорапи и сандали с въжени подметки. Имаше и бяла превръзка за глава с няколко кървавочервени японски думи-символи.

Кадилак я сгъна грижливо, намести частта със символите върху челото на Стив, след това я завърза на тила му.

— Много стегнато ли е?

— Не, добре е. — Стив се погледна в малкото квадратно стенно огледало. — Какво означава тази глупост?

— „Ние хвалим мъдростта на господаря Мин-Орота и величието на всичките му дела“.

— Хм… Ти ли го написа?

— Бих могъл, но щеше да е неразумно. Затова го написах на бейсик и накарах един от писарите да ми го преведе.

Стив намести превръзката на слепоочията си и каза:

— Ставаш истински джап.

— Това е част от инструментите за оцеляване, Брикман. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки.

— Шегувам се. Хайде, да тръгваме.

Излязоха. Самолетът, над който бяха работили до зори, стоеше върху пусковата талига в края на полето. Джоди Казан и Дейв Келсо също бяха с нови работни дрехи. В другия край на полето беше вдигната голяма рибарска мрежа — да улови талигата — и повечето трекери вече бяха наредени зад нея — вероятно за да съберат парчетата, ако Стив не успее да се отлепи от земята.

Кадилак и Стив застанаха на сламените рогозки, постлани до носа на самолета, и коленичиха да отдадат почит на събраните майстори на желязо, които седяха на петдесетина метра от тях на покрит с плат подиум. Адютантите им бяха наредени зад тях. Закачени на дълги бамбукови пръти, над главите им се виеха тесни знамена с три различни герба.

— Онези вляво са Мин-Орота — прошепна Кадилак. — Другите вдясно са на Яма-Шита, а групата в средата са То-Йота — фамилията на шогуна.

— Елегантен начин да се каже, че сме обградени — каза Стив.

Те се поклониха отново, като докоснаха рогозките с носове. Зад тях Джоди и Келсо направиха същото.

— Добре, да тръгваме — каза Стив, провери движението на петте ударника, които щяха да запалят ракетите, след това се напъха в кабината, увери се, че плоскостите за управление са наред, и изтегли спусъците на примитивното арматурно табло.

Кадилак потвърди, че всичките пет спусъка са изтеглени.

— Добре. Зареди камерите!

Джоди и Келсо вкараха тампоните с капсите в запалителните камери, закрепени в задния край на ракетните тръби.

— Камерите заредени, спусъците вдигнати! — извика Кадилак.

Стив стисна здраво с дясната си ръка лоста и мушна показалеца на лявата си ръка в халката за издърпване и запалване на първата ракета.

— Запали ускорителите!

Кадилак ги запали с натопения във восък фитил.

— Ускорителите запалени и горят.

Стив се облегна в седалката и започна да отброява през стиснати зъби:

— Десет — девет — осем…

Джоди и Келсо забутаха талигата напред. Фитилът пращеше и искреше; пламъкът се придвижваше към дюзите на двете ускорителни ракети.

Пет — четири — три… Стив провери действието на лоста за управление на предното колело… две — едно — нула…

Ускорителните ракети запалиха със свистящ рев. Джоди и Келсо отскочиха настрана и загледаха напрегнато как талигата полетя през полето; задният й край бе обвит в огън и пушек.

— Давай! Давай! Давай! Давай! — крещяха те и размахваха юмруци във въздуха при всяка удивителна.

Талигата се ускоряваше. От приблизителните измервания, които бяха направили по време на наземните изпитания с помощта на поставени през определено разстояние пръти, Стив знаеше, че достига максимална скорост за осем секунди.

… пет — четири — три — две — едно — СТАРТ!

Стив натисна спусъка на централната ракета и когато чу, че се запали, се пресегна навън и освободи самолета от талигата, издърпа назад лоста и се насочи към облаците.

Беше фантастично! Никога не бе излитал толкова стръмно. Погледна и видя земята бързо да пада надолу. Обърнатите нагоре лица на зрителите се превърнаха в безформени бледи точки — като малки цветчета, разхвърляни на поляна.

За по-малко от петнадесет секунди се издигна на почти две хиляди фута. Когато ракетата догоря, съскащият звук престана и вибрацията, която застрашаваше да му счупи зъбите, се замени със зловеща тишина. Стив направи завой надясно, после излезе от завоя, запали втората ракета и след тласъка задържа носа надолу. И без инструменти можеше да прецени скоростта по свистенето на въздуха покрай копринените крила и вибрацията на самолета. Сега! Той се издигна нагоре в лупинг, премина през върха и се спусна надолу за втори — наистина акробатична маневра.

Ракетата изгоря точно когато беше на върха на втория лупинг, но той имаше достатъчна скорост да влезе в свредел. Трябваше да признае, че Кадилак е свършил добра работа — с малка помощ, разбира се. Като планер възможностите на самолета не бяха повече от средни, но с тяга се управляваше добре.

„Да, чудна машинка…“