Майсторите на желязо

— Да, цяла китка. Взех и багрило за кожа. С Клиъруотър ги донесохме за… всеки случай.

— Добре сте се сетили — каза Стив. — Да… Радвам се, че ми каза.

— Но няма начин да ти набавя документи.

— Тогава ги подправи. Нали можеш да пишеш. Направи копие от документите на Келсо.

— Не е толкова лесно. Всичката хартия се държи в архива. Не мога да вляза там. Но дори да можех, какво ще правим с плочката на ръката ти? Тя е щампована върху метал. Не виждам как можем да я подправим.

— Да. — Стив сбърчи чело. Изглежда, в края на краищата трябваше да разчитат на пратеника. С неговите връзки той можеше да подготви всичко, което им трябваше, включително пътна карта и компас. — Прав си. — Той отново се замисли, после каза: — Има един начин, по който можем да ускорим работата. Ти, Джоди и Келсо се съсредоточете върху обучението на динките, а аз ще, хм…

— Изпитателните полети ли?

Стив разпери ръце.

— Вие ще ги провеждате. — Подмилкването пред този човек наистина си заслужаваше. — А аз ще видя какво мога да направя за подобряване на работата на ракетите. Сигурен съм, че можем да увеличим мощността им, без теглото да се повиши значително. Какво ще кажеш?

Кадилак обмисли предложението.

— Идеята си я бива.

„Шегуваш ли се? Това не е просто добра идея, амиго, тя е гениална…“

Стив остана с Кадилак в кабинета — изучаваше конструктивните чертежи на планера и се мъчеше да реши как може да се усили конструкцията, за да издържи на допълнителните натоварвания при полет с ракетна тяга, без да се прави основно преустройство.

Търсенето на решение продължи до късно. Някои от чертежите, които трябваше да разгледат, бяха в монтажната работилница и когато спряха работа за вечеря, Кадилак изпрати Стив да ги донесе.

Когато Стив излезе от работилницата с чертежите и тръгна по почти тъмната алея, чу някой да тананика позната мелодия.

„По пътя към Мексико!“

Една висока фигура се отлепи от стената пред него. Беше Келсо.

— Здрасти.

Стив спря. Напоследък, макар и с неохота, Келсо се отнасяше към него дружески — Джоди бе допринесла за това. Сега обаче, когато бяха сами, не можеше да се каже какво ще направи.

— Отдавна не съм чувал тази мелодия — каза Стив.

Келсо отговори със сух смях.

— Не са много хората, които я знаят. Проблемът е, че все забравям думите. — Той изтананика няколко такта. — Как бяха последните?

— „Камбаните ми казаха, че не мога да остана…“

Келсо продължи.

— „На юг от границата, по пътя за Мексико…“ Да, така беше.

Песента беше един от тайните сигнали на агентите на АМЕКСИКО. Стив вдигна ръка до ухото си, натисна малкия имплантиран предавател, но не получи отговор на излъчения кодиран морзов сигнал. Имаше вероятност Келсо отнякъде просто да е чул за програмата, но дори да беше така…

„Внимавай, Стив…“

Скръстил ръце, Келсо се приближи до Стив и подпря дясното си рамо до стената.

— Чух, че не смяташ да останеш дълго…

— Кой ти каза?

— Каз.

— Сериозно?

— Да. Погрешно те разбирах, Брикман. Смятах те за мют, но ти не си. Днес беше много добър.

— Не беше кой знае какво. Всеки нормален планерист може да го направи.

— Не ме баламосвай, Брикман. Скромността не ти прилича.

Стив пропусна това покрай ушите си.

— С тези щайги, които правим — и ако човек знае накъде да се насочи, — може да измине дълъг път.

— Зависи накъде…

— Е, първото нещо е да се махне оттук… другото ще реши после.

— Може би си прав — каза Стив. — Какво точно ти разказа Джоди?

— А какво знае?

— Стига, Дейв. Измисли нещо по-умно.

— Разказа ми, че някой използва сестра ти, че си изпратен да вземеш двама нищо не струващи мюти и… и че тя се връща с теб.

— И как го приемаш?

— Животът на повърхността съвсем не е толкова хубав. Но споразумението, което си й обещал… Наистина ли мислиш, че можеш да го постигнеш?

— Да, сигурен съм. Тя ми спаси живота. А ти й помогна, помниш ли? Затова сега и двамата сте тук.

— Не се тревожи. Не съм забравил. — Келсо се поколеба, после продължи: — Би ли могъл да направиш същото за мен?

На Стив му беше трудно да види лицето му в тъмнината.

— Не виждам защо да не мога. Сигурен ли си, че го искаш?

— Щом Каз иска да ти помогне, аз също искам.

— Радвам се да го чуя. — Стив съвсем не беше сигурен дали наистина може да вярва на Келсо, но както беше казал един отдавна починал американски президент, принуден да даде синекурна длъжност в Белия дом на един неприятен опонент: „По-добре е да го пуснеш в палатката и да пикае навън, отколкото да го оставиш отвън и да пикае вътре“.

Той подаде ръка на ренегата.

— Разбрахме се.

Глава 14

В края на месеца Кадилак имаше всички основания да е доволен. Работната сила от ренегати, подпомагана от новопривлечените виетнамски занаятчии, успя да преустрои първите дванадесет самолета. Четири бяха претърпели различни повреди през началния период на обучение, но бързо бяха поправени.