Майсторите на желязо

— И той полита! — Стив продължи две минути с преобърнат самолет — гледаше как главата на Тоширо подскача от една страна на друга, докато самураят търсеше нещо, в което да се вкопчи. Нямаше да му навреди да разбере как ще се чувства генералният консул в момента, преди да започне да ходи по въздуха.

Стив насочи носа надолу в полулупинг, и после продължи хоризонтално и пътникът му се отпусна поуспокоен на седалката си.

— Виждате ли? Съвсем е просто!

Никаква реакция.

— Добре ли сте?

Тоширо само кимна. Той беше направил този полет, за да проправи път за еднопосочното пътуване на генералния консул, но за него това беше първото и последно яздене на въздушен кон. Никога отново! Никога!

Стив запали последната ракета и когато полетяха обратно, побутна пратеника по рамото.

— Можем ли да говорим?

— За какво?

— Трябват ми листата.

Тоширо го погледна отстрани.

— Едно по едно, приятел. Прехвърлих те в Херън Пул, нали?

— Да, така е… Благодаря много. — „Но не ти вярвам. И моят живот, и животът на другите е в ръцете ти, а ти си истинско лайно!“

Кацнаха плавно на двата бамбукови плаза. С колела щеше да е по-лесно, но майсторите на желязо не можеха да направят такива, каквито трябваше. Беше проблем дори да направят талигите достатъчно леки, за да се използват за стартова количка.

— Не изчезвайте за дълго — каза Стив, докато пребледнелият пратеник слизаше. — Нещата започват да се движат доста бързо.

— Не се тревожи — отговори Тоширо. — Съвсем скоро ще се срещнем.

Каква абсолютна свиня беше този чужденец! Тоширо беше изтърпял просташкото му държане, за да осигури смъртта на генералния консул. Брикман беше отвратителен съюзник — но наранената гордост на самурая беше успокоена от перспективата за строгото и изискано отмъщение, след като дебелият дегенерат бъдеше очистен. Сега обаче шогунът беше решил, че на дългото куче трябва да се разреши да избяга с двамата пленници и това правеше нахапаната увереност на Брикман двойно по-неприятна.

Държеше се така, сякаш някой му беше казал, че скритите заплахи, които той, Тоширо, беше отправил срещу него, не трябва да се вземат на сериозно. Възможно ли беше кабинетът на шамбелана да беше замесен в тази работа? Говореше се, че пипалата на Йеясу се простират до най-далечните кътчета на Ни-Исан. Смразяваща мисъл. Пратеникът се молеше това да не е вярно и се проклинаше за приетия от него курс. Но връщане назад нямаше. Той беше направил обещания, беше подхранил надежди. Трябваше да помогне на Брикман. Трябваше обаче да държи боядисаното улично куче на каишка колкото се може по-дълго.

Стив гледаше как Тоширо изправи рамене и се заклати към приятелите си. Би било истинска глупост да разчита на джапа да му помогне за бягството. Или да доведе Клиъруотър. Тя трябваше да дойде в Херън Пул по същия начин, по който беше осигурила неговото прехвърляне — като влезе в главата на генералния консул.

Когато самураите си тръгнаха, Кадилак каза на Стив какво са решили. Първо дванадесетте завършени и полузавършени самолета трябваше да се преработят в двуместни с двойно управление. Двадесет и четирима самураи щяха да бъдат изпратени в Херън Пул да бъдат тествани и дванадесетимата най-добри щяха да минат инструктаж за безмоторни летци. След като започнеха самостоятелни полети, шестимата най-добри от тази група щяха да преминат на модела с ракетна тяга. Когато достигнеха желаното ниво на майсторство, щяха да демонстрират летателните си умения пред Мин-Орота и Яма-Шита и — предполагаше се — пред самия шогун.

— Определиха ли дата?

— Да. След един месец. Ако го отложат за по-късно, шогунът няма да е тук. Той прекарва лятото на един голям остров край брега на Ро-дирен, след това, през Жълтеенето, отива на юг.

Стив замислено кимна. Кадилак използва мютския термин за есента, но беше факт, че времето минава.

— Ще трябва да побързаме.

— Да. Но това е твоя грешка. И моя, в известен смисъл. Надхитрихме себе си. Причината, поради която пратеникът на шогуна летя с теб, беше да те провери. Той каза на хората на Мин-Орота, че ако аз мога да науча една тревна маймуна да лети така добре за една седмица, техните самураи все трябва да могат да се обучат за четири.

Стив скри усмивката си.

— Искаш ли да ти помогна?

— Като инструктор? — Кадилак поклати глава. — Няма да го понесат. Те нямат нищо против да те използвам като жертва при изпитания, но няма да приемат един мют да ги учи какво да правят. Това противоречи на всичко, в което са учени да вярват.

— Разбрано, но… трекерите също са роби. Как допускат тях?

— Трудно — въздъхна Кадилак. — Те не ни смятат за хора, но са готови да приемат факта, че Джоди, Дейв и аз притежаваме умения, които те нямат. Докато ги усвоят те са готови да променят отношението си към нас в тези конкретни области. Но след като излезем от кабината, от летището или от работилниците, искат да ни виждат с носове зарити в калта.

— Задници!

— Да, но… така стоят нещата.

— Жалко, че не можах да измия боята и да се пререгистрирам като трекер…

— Е… аз имам малко сапунени листа…

— Имаш?