Майсторите на желязо

Кадилак прие и друго предложение на Стив и нареди Джоди и Келсо да се преместят в двора на собствената му резиденция — до която сега имаше два пътя. Преместването беше оправдано от натоварената програма за обучение. Като живееха заедно, тримата инструктори щяха да имат повече време да обсъждат напредъка на учениците си след полет и в края на деня можеха да обсъдят промените, които трябваше да направят в програмата. Тези промени съвпадаха идеално с плановете на Стив, защото можеше да се съветва с Джоди и Келсо, без да дразни другите ренегати. За тях той все още беше един арогантен надут мют, а фактът, че може да лети и че му е възложено да извършва изпитателни полети, подхранваше едва скриваното им негодувание.

През малкото мигове, когато беше свободен, Стив мислеше и за перспективите пред Кадилак. Вместо само да контролират работата, майсторите на желязо вече помагаха. По приблизителна преценка джапите и различни динки от долните слоеве вече надвишаваха три пъти броя на трекерите. Беше ли това друг етап на изземване на работата, за което беше намекнал Кадилак? Стив чакаше мютът да каже нещо, но той, изглежда, никак не беше разтревожен — и не споменаваше нито дума за идеята за бягство.

Като се имаше предвид характерът на Кадилак, това съвсем не беше изненадващо. Мютът предпочиташе да се хване за сламката, вместо да погледне в лицето истината, че просто е употребен и скоро ще стане излишен. Предстоящото шоу — вече само подир няколко дни — щеше да е неговият звезден миг и той не искаше да мисли за това. Непоправим. Харесван или не, той се беше издигнал над положението на роб. И когато Стив изпълнеше номера си, Кадилак щеше да е доволен да има запазено място за полета за бягство.

Говореше се, че Мин-Орота е поканил шогуна. Йоритомо отначало бил изявил готовност да присъства и бяха направили специално богато украсена отделна ложа най-отпред на голямата трибуна. Усилията на майсторите обаче, изглежда, бяха напразни, защото същата сутрин Кадилак беше чул, че шогунът е променил решението си — щял да отиде другаде. Генералният консул Накане То-Шиба и пратеникът Тоширо Хазе-Гава щели да присъстват от негово име. Мъдър ход.

В писмото на Йоритомо до Мин-Орота не се обясняваше причината за тази промяна — шогунът не беше длъжен да обосновава решенията си, — но той потвърди поддръжката си на проекта, за който беше получил блестящи доклади. Писмото — написано с най-топлите думи, които разрешаваше официалният дворцов език — завършваше с горещо изразената надежда, че церемониите ще бъдат увенчани с успех и всички, допринесли за проекта, ще бъдат справедливо възнаградени. Кио Мин-Орота дълго размишлява върху последната фраза. Накрая реши, че го тревожат не думите на шогуна, а собствените му предателски намерения.

През оставащите дни — по-малко от една седмица — Стив трябваше да преодолее няколко препятствия. Трябваше да види Клиъруотър, да реши проблема с документите за пътуване и пътническите печати и да вземе последните няколко изненадващи пратки, който бяха доставени от АМЕКСИКО през последните четири седмици.

Те бяха пуснати в един басейн зад Херън Пул през нощите, когато луната беше закрита от облаци. За да извършат точно доставката и да не бъдат засечени, боядисаните изцяло в черно самолети се бяха приближили с изключени двигатели, плъзгайки се с невероятно тънките си крила на трийсет метра над повърхността, преди да пуснат непромокаемите контейнери. Единственият шум беше свистенето на въздуха, което преминаваше в бързо кресчендо, а след това намаляваше до затихваща въздишка на неочакван вихър във върховете на дърветата. Забавеното от парашутите цопване на контейнерите беше не по-силно от това на пляскането на скачащите във водата риби. След като контейнерът паднеше на дъното, се освобождаваше една шамандура, която маркираше положението му. До днес Стив беше успявал да ги открие още преди съмване и да ги извади.

Като засланяше пламъка на свещта, Стив се промуши през вратата на колибата си и я затвори. Коленичи на разстланата слама, която служеше за постелка, и запали фитила на светилника, поставен на една малка полица. Когато пламъкът се издигна, той видя онова, което беше пропуснал — една фигура, облечена в черно от главата до петите, седнала в ъгъла на колибата, с полуизмъкнат меч в скута си. Дясната й ръка стискаше дръжката, лявата — ножницата. Лицето на нечакания гостенин беше покрито с кърпа с тесни отвори за очите, но той беше в сянка, така че дори те оставаха скрити.

— Как е, приятел? — Беше пратеникът в оригиналната си маскировка.

— Както може да се очаква. Отдавна ли сте тук?

— Доста отдавна.

Стив се поклони до земята, като се мъчеше да забрави за меча на убиеца.

— Присъствието на вашата знатна личност е голяма чест за скромната ми колиба. Мога ли да попитам за целта на посещението ви?

— Не прекалявай, Брикман. Лоши неща се случват на хората, които си позволяват да си правят шега с мен и да ме ядосат.

— Далече съм от подобна мисъл, господарю. — Стив се надигна. — Какво мога да направя за вас?