Майсторите на желязо

Стив каза на джапа каквото искаше да знае. Нямаше смисъл да крие нищо. Ако Сайд-Уиндър беше двоен агент, бягството на борда на кораба през Бу-фаро вече беше провалено. Стив обясни как след достигане на река Хъдсън по въздуха е планирал да използва това, че Кадилак знае японски. Облечен в една от копринените роби на Клиъруотър и с бялата маска, която тя бе носила при пътуванията си, мютът щеше да се представя като куртизанката Йоко Ми-Шима. Като такъв той би могъл да купи билети, да достави храна и да отговори на всички въпроси за четиримата мютски роби, които „го/я“ съпровождат. С изключение на средния пръст на дясната си ръка Стив вече беше готов за тази роля. Боите за тялото щяха да се използват за дегизиране на Джоди и Келсо. Колкото до Клиъруотър, не се отнасяше до дегизиране, а до връщане на обичайния й цвят.

Мъжът с приличащото на череп лице помисли, после попита:

— Знае ли Хазе-Гава, че двете личности, които търсиш, са тревни маймуни?

— Да. Аз му казах и по-късно Клиъруотър го е потвърдила.

Дръпнатите очи на джапа сякаш се затвориха съвсем.

— Абсолютно сигурен ли си? Няма ли някакво недоразумение?

— Не. Той я разпитвал подробно. Питал и други самураи, които били там. Главният ронин — Нобуро Нака-Джима.

Беше ред на човека с приличащото на череп лице да се изненада.

— Откъде знаеш името на този човек?

— Това е дълга история. Спасих живота на жена му и детето му. Но това няма нищо общо. Той ме заведе да се срещна с пратеника. Той седеше до мен, когато казах на Хазе-Гава, че е сбъркал.

— Разбирам. Беше ли той с вас, когато пратеникът разпита жената?

— Не. Когато я въведоха, той беше в другата стая. Но стените са хартиени. Може и да е чул.

— Може би… Какво се случи, когато те изведоха?

— Хората на Нобуро първо отведоха Клиъруотър, след това завързаха ръцете зад гърба ми и Хазе-Гава ме отведе.

— Беше ли тъмно?

— Като в рог.

— Продължавай…

— След като изминахме известно разстояние — около стотина метра — той внезапно се обърна и ме удари — силно. — Стив посочи. — Точно тук, под лявото ухо. Когато се свестих, беше коленичил до мен и ми разтриваше врата.

— Имаш ли представа колко дълго си бил в безсъзнание?

— Не.

— Няма значение. Това, което каза, може да помогне да решим една загадка. Сега… дали можеш да обясниш нещо друго, което намирам за много объркващо… как мютът е могъл да научи нашия език, без да е бил обучаван… и как жената е могла да повлияе на действията на генералния консул?

— Те са, както ги наричат в Плейнфолк, „надарени“. Имат невероятни способности. Не знам как и откъде — никой не знае. Но знам, че могат да правят необикновени неща. Повечето хора не вярват на историите за мютската магия. Но тя съществува. Виждал съм силата й. Страхотно е.

Мъжът кимна замислено.

— Има ли много такива „надарени“ тревни маймуни?

— Не. За щастие те са изключително редки. Моят опит е ограничен с едно племе на Плейнфолк, но, изглежда, единствените мюти, които притежават тези… способности, са с прави крайници и чиста кожа. — Това не беше съвсем вярно, но ако бъдеше уличен, можеше винаги да се оправдае с невежество. — Ние ги наричаме свръхнормални.

— Защото изглеждат също като вас?

— Те приличат на нас, но вътрешно са съвсем различни. Тяхното общество, цялата им религиозна система, са напълно различни от нашите. Точно това ги прави толкова опасни.

— Тогава защо просто не ги убиеш? Защо тези двамата са толкова важни за твоите господари?

— Нашият свят е различен от вашия — отговори Стив.

— Ние не се страхуваме от тъмната светлина. Тя е източник на нашата сила. Нейната енергия захранва нашия свят както кръвта, която тече по вените ни. Ние я използваме да създадем уреди, които ни позволяват да разглеждаме най-малките частици на материята — градивните блокове, които, когато се съединят в правилна последователност, създават човешки същества и всичко в света около нас.

Стив беше благодарен, че беше слушал сестра си за нейния основен курс по генетика.

— Като проучим съставните части на тези две личности, ние ще можем да открием елементите, които ги правят различни, и да намерим начини да им противодействаме.

— Нека се върнем на плана за бягството — каза мъжът. — Какво трябваше да се случи, след като се дегизирате?

— Ами… точно там всичко се разпадна. Излиза, че куртизанките пътуват само в затворени носилки, които се возят или на колички, или се носят от носачи. Но не мюти. Клиъруотър беше сигурна, че може да вземе пари от генералния консул, но не и идентификационни документи, паспорти и плочки за вратовете.

— Радвам се да го чуя — отвърна мъжът с приличащото на череп лице.

— А остава и проблемът с печатите на ръцете, които се бият на контролните постове.

Мъжът с приличащото на череп лице отново оголи зъби в усмивка.

— Вече разбираш, че това не е безполезна бюрокрация. Тя помага да се контролират хора като теб. — Той бръкна в чантата от лявата си страна, извади нещо и го отвори. Беше красива кутия с принадлежности за писане. Мъжът извади четчица, натопи я в мастило и с бързи, плавни движения написа неразгадаемо послание. След това почисти четката и я прибра.